Читать «Сълзите на жирафа» онлайн - страница 68

Алегзандър Маккол Смит

— Но освен това е и много изморена. Горкичката жена, толкова много работи, че се налага да отиде да си легне в спалнята, при това за доста време, за да си възстанови силите.

По-младата избухна в смях.

— Точно така! Голяма почивка пада в тази спалня. Той й помага, помага на бедните й крачета да отпочинат. Горката жена.

Маа Макутси се присъедини към смеха им. Тя веднага разбра, че щеше да бъде много по-лесно, отколкото си беше мислила. Както обикновено маа Рамотсве беше права — хората обичаха да говорят и особено охотно говореха за онези, които по една или друга причина ги дразнеха. Човек само трябваше да открие кое събужда яда им и после този яд свършваше цялата работа. Тя бръкна в джоба си, за да провери дали банкнотите още са там; може би накрая дори нямаше да й потрябват. Ако станеше така, можеше да помоли маа Рамотсве да ги даде на чичо й.

— Кой е мъжът, който живее в тази къща? — попита тя. — Има ли си съпруга?

При тези думи и двете се закискаха.

— Има си жена, и още как — каза по-възрастната. — Тя живее в тяхното село, недалеч от Махалапие. Той ходи там през почивните дни. А тази жена е градската му съпруга.

— А селската съпруга знае ли за градската?

— Не — отвърна другата прислужничка, — това не би й харесало. Тя е католичка и е много богата. Баща й имаше четири магазина и й купи голяма ферма. А после изкопаха в тази ферма голяма мина и платиха на тази жена много пари. Така тя купи на мъжа си голямата къща. Но тя не харесва Габороне.

— Тя е от хората, които не обичат да напускат селото — намеси се по-младата. — Има такива хора. Тя оставя мъжа си да живее тук и да ръководи някакво нейно тукашно предприятие. Но той е принуден да се връща всеки петък, като ученик, който се прибира вкъщи за почивните дни.

Маа Макутси погледна към чайника. Беше страшна жега и тя се чудеше дали нямаше да й предложат чаша чай. За щастие, по-възрастната прислужничка проследи погледа й и го стори.

— Ще ви кажа и друго — каза по-младата прислужничка, докато палеше котлончето под чайника. — Ако не се страхувах, че може да си изгубя работата, щях да напиша едно писмо до жена му и да й кажа за другата жена.

— Той ни каза — намеси се по-възрастната, — че ако кажем на жена му, веднага ще ни уволни. А пък ни плаща добре. Повече отколкото във всяка друга къща на тази улица. Затова не бива да губим тази работа. И си затваряме устата…

Тя се сепна, след което двете се спогледаха ужасени.

— Олеле! — извика по-младата. — Какво направихме? Защо така се разприказвахме? Ти да не си от Махалапие? Жена му ли те праща? Свършено е с нас! Олеле, колко сме глупави!

— Не — побърза да ги успокои маа Макутси. — Не познавам жена му. Дори не съм чувала за нея. Този, който ме прати, е мъжът на другата жена. Той иска да разбере какво прави тя. Това е всичко.

Двете прислужнички се поуспокоиха, но по-възрастната още изглеждаше разтревожена.

— Но ако ти му кажеш какво става, той ще подбере жена си, а може и да каже на истинската с, че мъжът й има друга жена. И така пак ще сме свършени. Все едно е.

— Не — каза маа Макутси, — не съм длъжна да му казвам какво става. Мога да му кажа, че се среща с някакъв мъж, но аз не знам кой е той. Какво значение има за него? Той иска само да знае дали тя се среща с друг. Няма значение кой е този мъж.