Читать «Сълзите на жирафа» онлайн - страница 65

Маа Рамотсве се съгласи.

— Значи остава само да я проследиш и да видиш къде отива. Тя би трябвало да те отведе право при онзи мъж. След това ще видиш колко време ще остане там и ще говориш с прислужничката. Дай й сто пули, и тя ще ти разкаже всичко. Прислужничките обичат да разказват какво става в дома, в който работят. Често хората си мислят, че прислужничките са глухи или слепи. Те не им обръщат внимание. Но един ден осъзнават, че всъщност прислужничката е чувала и виждала всичко, и е готова да го изпее на първия срещнат. Прислужничката ще ти каже всичко. Ще видиш. И след това ти ще го кажеш на господин Бадуле.

— Тази част няма да ми хареса — каза маа Макутси. — Нямам нищо против останалото, но да кажа на горкия човек колко е лоша жена му, няма да е лесно.

— Не се безпокой — успокои я маа Рамотсве. — Почти винаги, когато трябва да кажем нещо такова на клиента, той вече го знае. Ние само му даваме доказателствата, които иска. Хората винаги знаят. Не им съобщаваме нищо ново.

— Дори и така да е — каза маа Макутси. — Горкият. Горкият човек.

— Може би — добави маа Рамотсве. — Но помни, че на всяка невярна съпруга в Ботсуана има петстотин и петдесет неверни съпрузи.

Маа Макутси свирна.

— Изумителна цифра. Откъде я научихте?

— Отникъде — подсмихна се маа Рамотсве — Измислих я. Но това не значи, че не е вярна.

За маа Макутси бе прекрасен мигът, когато се залови за първия си случай. Понеже нямаше шофьорска книжка, тя помоли чичо си, пенсиониран шофьор на камион, да я кара по време на разследването със стария остин, който хората наемаха, заедно с него като шофьор, за сватби и погребения. Чичото много се развълнува, че ще участва в такава мисия, и за случая се издокара с тъмни очила.

Рано сутринта те отидоха при къщата до кланицата дето живееха господин Бадуле и съпругата му. Тя беше леко занемарена постройка, обградена от папаи, със сребрист ламаринен покрив, който трябваше да се постегне. Дворът беше съвсем празен, ако не се брояха папаите и леха спаружени зеленчуци пред къщата. Зад нея, наредени покрай телената ограда, която бележеше края на имота, бяха помещенията на прислугата и една барака, използвана за гараж.

Трудно беше да се намери подходящо място за чакане, но накрая маа Макутси стигна до извода, че ако паркират точно зад ъгъла, полускрити от една малка сергия, на която се продаваха закуски, резени оплюто от мухи сушено месо и — за онези, които търсеха истинска наслада — вкусни червеи мопани. Кола, паркирана там, нямаше да направи впечатление; това беше подходящо място, където да се срещнат влюбени или да очакваш роднина от село да пристигне с някой от разнебитените автобуси, които идваха с бясна скорост откъм „Франсистаун роуд“.

Чичо й се вълнуваше и запали цигара.

— Гледал съм много такива филми — каза той. — Не съм и сънувал, че ще върша същото, при това тук, в Габороне.

— Работата на частния детектив невинаги е привлекателна — каза племенницата му. — Трябва да бъдем търпеливи. Голяма част от работата ни е просто да стоим и да чакаме.

— Знам — отговори чичо й. — И това съм го виждал във филмите. Виждал съм как детективите си седят в колите и ядат сандвичи, докато чакат. После изведнъж някой започва да стреля.