Читать «Сълзите на жирафа» онлайн - страница 67

— А сега какво? — попита той. — Ще чакаме ли, докато тя си тръгне?

Маа Макутси се колебаеше.

— Няма особен смисъл да стоим тук. Това, което ни интересува, е какво става в къщата.

Тя си спомни съвета на маа Рамотсве. Несъмнено най-добрият източник на информация бяха прислужничките, ако можеха да бъдат убедени да говорят. Вече беше обедно време и прислужничките сигурно се суетяха в кухнята. Но след час-два щяха да си починат, за да хапнат те самите, и щяха да се приберат в помещенията за прислугата. А до тях се стигаше съвсем лесно по тясната хигиенна алея, която вървеше зад къщите. Това щеше да е най-добрият момент да поговори с тях и да им предложи хрускавите нови банкноти от петдесет пули, които маа Рамотсве й даде предната вечер.

Чичото искаше да я придружи и маа Макутси с труд го разубеди.

— Може да е опасно — каза той. — Може да ти трябва охрана.

Тя категорично отхвърли възраженията му.

— Опасно ли? Че откога стана опасно да говориш с две прислужнички в центъра на Габороне посред бял ден?

На това той нямаше какво да възрази, но все пак изглеждаше неспокоен, когато тя излезе от колата и тръгна към задната порта. Видя я да се помайва зад малката варосана постройка, която представляваше помещението за прислугата, а след това я заобиколи и той я изгуби от поглед. Той извади молива си, погледна колко е часът и написа:

„Маа Макутси влиза помещенията прислугата в 2.10 ч.“

Както предполагаше, прислужничките бяха две. Едната беше по-възрастна, с бръчици покрай очите. Тя беше пълна жена, облечена със зелена униформена рокля и обута с бели обувки, подобни на чехли, като онези, които носеха медицинските сестри. По-младата жена, вероятно около двайсет и пет годишна, възрастта, на която беше маа Макутси, беше облечена с червена престилка и имаше сладострастното изражение на развалена жена. С други дрехи и грим щеше да прилича досущ на момиче от баровете. А може би беше тъкмо такава, помисли си маа Макутси.

Двете жени впериха погледи в нея, по-младата — със сърдито изражение.

— Ко, ко — каза любезно маа Макутси, като използва поздрава, който заместваше почукване, когато нямаше врата. Това беше необходимо, понеже, макар че жените не бяха в къщата, те не бяха и извън нея, седнали на две столчета на откритата веранда пред къщата.

По-възрастната огледа внимателно гостенката, като скри с длан очите си от прежурящото следобедно слънце.

— Думела, маа. Как сте?

След като бяха разменени официалните поздрави, настъпи мълчание. По-младата почукваше с пръчка по техния малък осажден чайник.

— Бих искала да говоря с вас, сестри мои — каза маа Макутси. — Искам да разбера нещо за онази жена, която дойде в къщата, жената, която кара мерцедес. Познавате ли я?

По-младата прислужничка пусна пръчката. По-възрастната кимна:

— Да, познаваме я.

— Коя е тя?

По-младата пак взе пръчката и погледна маа Макутси.

— Тя е много важна дама! Идва в къщата, разполага се и пие чай. Ето коя е.

Другата се подсмихна и каза: