Читать «Сълзите на жирафа» онлайн

Алегзандър Маккол Смит

Алегзандър Маккол Смит

Сълзите на жирафа

(книга 2 от "Дамска детективска агенция №1")

Посвещава се на Ричард Лачам

Първа глава

Къщата на господин Дж. Л. Б. Матекони

На господин Дж. Л. Б. Матекони, собственик на „Тлоквенг роуд спийди моторс“, му бе трудно да повярва, че маа Рамотсве, изискана и културна жена, основателка на „Дамска детективска агенция №1“, се съгласи да се омъжи за него. А тя прие, когато й предложи за втори път; първото предложение, за което му трябваше огромна смелост, бе посрещнато с отказ — вярно, мек и изпълнен със съжаление, но все пак отказ. След този отказ той бе останал с впечатлението, че маа Рамотсве никога няма да се омъжи повторно, че нейният кратък неуспешен брак с Ноте Мокоти, тромпетист, запален по джаза, я е убедил, че бракът обещава само мъка и страдания. В края на краищата тя беше независима жена, имаше свой бизнес и собствена уютна къща на „Зебра драйв“. Защо й е на такава жена, питаше се той, да си взема мъж, щом като този мъж можеше да почне да прави каквото си иска, след като си разменят пръстените и се настани в къщата й? Ако беше на мястото на маа Рамотсве, сигурно и той щеше да откаже на предложение за женитба, даже от несъмнено разумен и уважаван човек като него.

Но после, в онази вечер, когато седяха заедно на верандата, след като той цял следобед бе поправял белия й микробус, тя се съгласи. А непринуденият и мил начин, по който прие да се омъжи за него, още повече затвърди убеждението му, че тя е една от най-прекрасните жени в Ботсуана. Същата вечер, когато се прибра в дома си недалеч от стария Армейски клуб, той дълго размишлява за това, какъв късмет е извадил. Ето че той, мъж, прехвърлил четирийсет и пет, който дотогава не бе открил подходяща съпруга, сега получаваше ръката на жената, на която се възхищаваше най-много на тоя свят. Такъв късмет беше почти немислим и той се чудеше дали внезапно няма да се събуди от сладкия сън, в който явно бе потънал.

И все пак всичко това бе истина. На следващата сутрин, когато пусна радиото на нощното си шкафче, за да чуе познатия звън на хлопатари, с който започваше сутрешната програма на „Радио Ботсуана“, той осъзна, че всичко това наистина се беше случило и че, освен ако тя не бе размислила до сутринта, беше вече сгоден.

Погледна часовника си. Бе шест часът и първите слънчеви лъчи огряваха акацията до прозореца на спалнята му. Скоро навред щеше да се разнесе димът на сутрешните огньове, чудесният дим, който изостря апетита, и той щеше да чуе гласовете на хората, минаващи по пътеките, които пресичаха гъсталака недалеч от къщата му — деца, запътили се към училище, мъже, които сънени отиват на работа в града, жените, които се провикват една към друга. Африка, която се събужда и започва деня. Хората ставаха рано, но най-добре беше да изчака час-два, преди да се обади на маа Рамотсве — така тя щеше да има време да стане и да направи сутрешния си чай. Той знаеше, че след това тя обича да поседи половин час на верандата си и да наблюдава птиците, които щъкаха по тревата. Имаше папуняци на черно-бели ивици, които кълвяха насекоми като малки механични играчки, и перчещи се гълъби с изпъстрени шии, улисани в постоянно ухажване. Маа Рамотсве обичаше птиците и, ако поискаше, той можеше да й направи птичарник. Можеха да развъждат гълъби или, както правеха други — дори по-големи птици, мишелови, да речем, макар да не бе ясно какво щяха да правят с отгледаните мишелови. Вярно, те ядяха змии и това щеше да е от полза, но със същия успех змиите от двора би прогонило и едно куче.