Читать «Сентръл Парк» онлайн - страница 9
Гийом Мюссо
— Сега тичайте! — извика на Габриел.
Премини: зеленото за пешеходци светеше. Те се възползваха, пресякоха авенюто и се вмъкнаха в първата перпендикулярна улица. Да бягаш завързан се оказа по-трудно, отколкото Алис си го представяше. Към мъчнотията да синхронизират ритъма на скоростите си се прибавяше разликата в ръста им и болката от стоманените гривни, които раняваха кожата на китките им.
— Преследват ни! — извика Габриел, хвърляйки поглед назад.
Алис на свой ред се обърна, за да види групата испански младежи, които се бяха втурнали по следите им.
Направиха си знак с глава и се затичаха още по-бързо. 71-ва улица беше спокойна артерия, типична за Горен Уест Сайд, от двете страни на която се редяха елегантни сгради от червен камък. Свободни от туристи, тротоарите бяха широки, което позволи на двойката да премине бързо покрай жилищния блок, който разделяше двете авенюта. Младежите напредваха и викаха, за да привлекат вниманието на минувачите и да ги накарат да им помогнат.
„Кълъмбъс авеню“.
Оживлението се завърна: магазинчетата, които отваряха врати, кафенетата, които се пълнеха, студентите, които излизаха от съседната станция на метрото.
— Наляво! — извика Габриел и рязко зави.
Смяната на посоката изненада Алис. Тя трудно запази равновесие и изкрещя от болка, тъй като белезниците се забиха силно в ръката й.
Слязоха по авенюто на юг, блъскайки пешеходците, преобърнаха няколко щанда, дори за малко не смачкаха един йоркширски териер.
Усещаха замайване. Нямаше как да преминат през нестройните редици. За да избегнат тълпата, се опитаха да излязат на няколко метра навън по шосето.
Едно такси едва не ги блъсна. Натискайки спирачки, шофьорът наду клаксона и ги обсипа с псувни. Опитвайки се да се върне на тротоара, Алис се спъна в бордюра. Белезниците й причиняваха болка. Понесена напред, тя падна в прахта, като повлече и Габриел. Телефонът, за който толкова се бяха старали, полетя напред.
С ловък жест Габриел го улови.
Изправиха се и отново погледнаха към преследвачите си. Групата се беше отказала, но двама юноши продължаваха да ги следват, организирайки гонка в Манхатан, от която се надяваха да излязат победители и да удивят приятелите си, когато се завърнат.
— Тичат бързо тези мръсници! — изръмжа Габриел. — Стар съм за подобни щуротии.
— Още едно усилие! — подкани го Алис и го принуди да продължат да бягат.
Всяка нова крачка беше мъчение, но те не се предаваха. Ръка за ръка. Десет метра, петдесет метра, сто метра. Насечени образи изникваха пред очите им: Издигащи се към небето облаци изпарения от канализацията, чугунени стълби, прилепени към тухлени фасади, детски гримаси през прозорците на училищните автобуси. И тази непрекъсната поредица от сгради от стъкло и бетон, гъмжило от фирми и от реклами.
67-а улица, 66-а.
Китките им бяха в кръв, дробовете ги боляха, но не спираха. Поддържаше ги адреналинът и въпреки хлапаците, които ги гонеха, намериха нови сили. Движенията им бяха по-сигурни. Стигнаха до мястото, където „Бродуей“ пресичаше „Кълъмбъс“. Авенюто се преобразяваше в гигантско кръстовище, място за среща на три артерии. Достатъчен им беше един поглед, за да се разберат.
