Читать «Сентръл Парк» онлайн - страница 11

Полицаят отговори след три позвънявания, но шумът около него затрудняваше разговора. Ако Сеймур не се намираше на терен, вероятно още обядваше.

— Сеймур?

— Алис? Къде си, по дяволите? Оставих ти няколко съобщения.

— Намирам се в Манхатън.

— Ти… гъбаркаш ли се с мен?

— Трябва да ми помогнеш, Сеймур.

— Чувам те много лошо.

Същото беше положението и при нея. Връзката беше ужасна. Гласът на заместника й изглеждаше като деформиран, почти металически.

— Къде си ти, Сеймур?

— В ресторант „Льо Каво дьо Пале“ на площад „Дофин“. Чуй ме, ще се върна в службата и ще те потърся след пет минути, окей?

— Съгласна съм. Запомни ли моя номер?

— Да.

— Супер. Побързай. Имам задачи за теб.

Разочарована, Алис затвори и подаде мобилния на джазмена.

— Ако искате да се обадите някому, сега е моментът. Давам ви пет минути. Размърдайте се.

Габриел я погледна укорително. Въпреки спешността на положението и опасността, не можа да се сдържи и лека усмивка се появи на лицето му.

— Винаги ли говорите на хората с такъв назидателен тон?

— Не започвайте да ме вбесявате — пресече го тя. — Искате ли този телефон или не?

Габриел грабна апарата и размисли няколко секунди.

— Ще се обадя на приятеля си Кени Форест.

— Саксофониста ли? Нали ми казахте, че се намира в Токио.

— Ако имаме късмет, може да е оставил ключовете от апартамента си на някой съсед или на портиерката. Знаете ли колко е сега часът в Япония? — попита той и набра номера.

Алис пресметна на пръсти.

— Струва ми се, 10 вечерта.

— Лошо, сигурно в момента има концерт.

Габриел попадна на гласова поща и остави послание, в което обясняваше, че е в Ню Йорк и обещаваше да го потърси отново по-късно.

Върна апарата на Алис. Тя погледна часовника си и въздъхна.

По-живо, Сеймур! — умоляваше го мислено и стискаше смартфона между пръстите си. Беше решила да позвъни отново на заместника си, когато забеляза цифрите, изписани с химикалка на дланта си. Бяха започнали да изчезват.

— Говори ли ви нещо това? — попита тя и показа ръката си на Габриел.

2125558900

— Открих тези цифри, като се събудих сутринта. Не си спомням обаче да съм ги записвала.

— Вероятно това е телефонен номер, нали? Помислете малко. Готово! — извика Габриел. — 212 е кодът на Манхатън. Сигурна ли сте, че сте ченге?

Как можах да не се досетя!

Тя се направи, че не е забелязала сарказма му и позвъни на номера. Отговориха й веднага.

— „Гринуич хотел“, добър ден. Кендис е на вашите услуги. Как мога да ви помогна?

Хотел ли?

Алис трескаво мислеше. Какво означаваше този адрес? Дали за малко не е била настанена там? Не беше много вероятно, но все пак реши да опита.

— Може ли да ме свържете със стаята на госпожица Алис Шефер, ако обичате?

На другия край на линията рецепционистката направи кратка пауза, после рече:

— Струва ми се, че никой от нашите клиенти не отговаря на това име, госпожо.

Алис настоя:

— Струва ви се или сте сигурна?

— Напълно съм сигурна, госпожо. Съжалявам.

Алис едва затвори, когато номерът на Сеймур се изписа на екрана и показваше, че я е търсил два пъти. Тя веднага се свърза с него.