Читать «Сентръл Парк» онлайн - страница 8

Тя формулира въпроса си по друг начин:

— Значи не ви е известно място, където можем да намерим инструменти, за да се освободим от белезниците, да се преоблечем и да вземем душ?

— Не — призна той. — А на вас?

— Нали ви казах, че живея в Париж!

— „Нали ви казах, че живея в Париж“ — позволи си да я имитира той, като се опитваше да се държи наперено. — Чуйте, не виждам как можем да минем, без да отидем в полицията: нямаме мангизи, нито дрехи за смяна, по никакъв начин не сме в състояние да докажем кои сме…

— Стига сте се вайкали. Като начало да намерим джиесем, съгласен ли сте?

— Нямаме нито цент, нали ви казах! Как бихме могли да го направим?

— Не е никак сложно: достатъчно е да го откраднем.

4

Приковани един към друг

В сърцевината на всяка трудност е скрита една възможност.

Алберт Айнщайн

Напускайки градината, Алис и Габриел тръгнаха по „Сентръл Парк Уест“, авенюто, което вървеше покрай парка. Те направиха няколко крачки по тротоара и незабавно се почувстваха всмукани от градския поток: клаксоните на жълтите таксита, които бързаха към Мидтаун, подканванията на продавачите на хотдог, шумът на чуковете за къртене на работниците от пътната поддръжка, които правеха ремонти по канализацията.

Няма време за губене.

Алис присви очи, за да разгледа още по-добре обкръжаващата я среда. От другата страна на авенюто се издигаше величествената фасада в пясъчен цвят на Дакота, сградата, пред която Джон Ленън беше застрелян преди трийсет и три години. Зданието контрастираше на фона: с куличките, фронтоните, капандурите и балкончетата, то проектираше готически силует в небето на Манхатън.

Средновековието насред XXI век.

На тротоара незаконен продавач беше разхвърлял стоката си и предлагаше на туристите фланелки и афиши с изображения на някогашните „Бийтълс“.

Младата жена зърна група подрастващи на десетина метра пред нея — шумни испанци, които се снимаха пред сградата. Трийсет години по-късно митът все още действаше…

След няколко секунди наблюдения тя набеляза мишената си и измисли план за стремителна атака. С брадичка посочи групата на Габриел.

— Виждате ли младежът, който говори по телефона?

Той се почеса по тила.

— Кой точно? Повечето от тях са се залепили за мобилните си телефони.

— Дебеланчото с очилата, с дългата коса и фланелката на „Барса“.

— Не ми се струва голямо геройство да нападаме дете…

Алис експлодира:

— Струва ми се, че не си давате сметка в какви лайна се намираме, Кийн! Този хлапак е на повече от шестнайсет години и не става дума да го нападаме, а само да му вземем телефона.

— Умирам от глад — оплака се той. — Не искате ли преди това да свием по един хотдог?

Тя го разстреля с поглед.

— Не се правете на умен и ме чуйте добре. Ще вървите плътно прилепен до мен. Когато стигнем до него, ще ме блъснете, а щом грабна апарата, ще се чупим незабавно.

Габриел потвърди с глава.

— Изглежда лесно.

— Лесно ли? Ще видите колко е лесно да тичаш с белезници…

Продължението на събитията се разви точно както го беше предвидила Алис: тя се възползва от изненадата на юношата и му грабна телефона.