Читать «Сентръл Парк» онлайн

Алис Шефер трудно отвори очи. Светлината на раждащия се ден я ослепяваше, розовата утрин боядисваше дрехите й. Плувнала в ледена пот, тя зъзнеше от студ. Гърлото й беше пресъхнало, а в устата усещаше силен вкус на пепел. Ставите я боляха, ръцете и краката й бяха обездвижени, а съзнанието й — притъпено.

Когато се изправи осъзна, че лежи върху грубо издялана пейка от необработено дърво. Смаяна откри, че масивно и яко мъжко тяло тежеше сгърчено върху хълбока й.

Алис сподави вика си и сърдечният й ритъм рязко се забърза. Опита се да се освободи, прекатури се на земята, но веднага се върна в предишното си положение. Установи, че дясната й ръка беше прикована с белезници към лявата китка на непознатия. Тя се опита да се отдръпне, но мъжът остана неподвижен.

По дяволите!

Сърцето й биеше силно в гърдите. Хвърли поглед към часовника си: циферблатът на стария й „Патек“ беше издраскан, но механизмът функционираше и датчикът показваше вторник, 8 октомври, 8 часа.

По дяволите! Къде съм? — запита се тя, като избърса с ръкав потта от челото си.

Огледа се наоколо, за да оцени положението. Беше насред позлатена от есента гора — свежо подлесие, богато на различна растителност. Дива и спотаена поляна, заобиколена от дъбове, шубраци и от скалисти издатъци. Нямаше никого наоколо и предвид обстоятелствата така несъмнено беше за предпочитане.

Алис повдигна поглед. Светлината беше красива, нежна, почти нереална. Лъчите преминаваха през короната на огромен и сияещ бряст, чиито корени се провираха под килим от влажни листа.

Гората на замъка Рамбуйе? Фонтенбло? Венсенският лес? — опита се да познае мислено.

Импресионистична картина като от пощенска картичка, чиято ведрина контрастираше с бруталността на това сюрреалистично събуждане до непознат.

Наведе се внимателно напред, за да разгледа по-добре лицето му. Беше на мъж между трийсет и пет и четиридесет години, с разрошени кестеняви коси и набола брада.

Труп?

Клекна и постави три пръста на врата му, вдясно от адамовата ябълка. Пулсът, който усети, когато натисна сънната артерия, я успокои. Човекът беше в безсъзнание, но не и мъртъв. Тя го разгледа по-продължително. Познаваше ли го? Негодник, когото е опандизила? Приятел от детството, когото не може да разпознае? Не, чертите му не й говореха абсолютно нищо.

Алис отхвърли няколко руси къдри, паднали пред очите й, а след това насочи поглед към металическите белезници, които я свързваха с този индивид. Бяха стандартен модел с двойно подсигуряване, използвани от много полицейски служби и частни охранители по света. Беше дори напълно възможно това да са собствените й белезници. Алис бръкна в джоба на джинсите си, с надеждата да открие там ключа.