Читать «Първата версия» онлайн - страница 3

Люкът на кърмата не беше задраен. Сотников рязко отвори люка, насочи пистолета в зейналата чернота и ревна с хриплив, непознат за самия него глас:

— Гоу аут! Ви ар рашен гардз!

Отвърна му мъртва тишина.

— Излизайте един по един! — За такава фраза английският му вече не достигаше. Гласът му предателски мина с една октава по-високо. Сотников се огледа за матросите, но техните лица явно не изразяваха гореща любов към приключенията.

— Другарю командир, да изчакаме спасителите? — с надежда попита Жуков. Ако не беше попитал, в следващата секунда и самият Сотников щеше да го предложи, но сега, с усилие съживявайки милия образ на любуващата се Галя, Сотников бавно заслиза по трапа. Отляво напипа контактен ключ. По дължината на коридора, облицован с някакво невероятно красиво дърво, се разля мека дневна светлина. Отдясно на един метър от трапа се виждаше полуотворена врата с лъщяща медна брава. Сотников дръпна вратата към себе си и още веднъж извика:

— Рашен гардз! Лейтенант Сотников! — Но явно никой не се заинтересува нито от фамилията му, нито от званието, нито дори от служебното положение.

Капитанската каюта, а това явно беше тя, поразяваше не толкова с разкошната мебелировка, колкото с това, че напомняше компютърния център на базата, само че с по-малки размери. Беше направо наблъскана с компютри (по екрана на единия още блещукаха бели звездички), факсови апарати и дявол знае още какво. Изглежда, че от тук човек можеше да се свърже не само с която и да е точка на нашия свят, но и, да кажем, със седмия пръстен на Сатурн. Липсваха само хората, въпреки че следите от явно скорошното им пребиваване се виждаха навсякъде. На бюрото имаше старателно подредени документи, отворена писалка с жълто (най-вероятно златно) перо лежеше върху чист лист хартия, като че ли пишещият се беше отделил за минутка.

Каютата на екипажа в края на коридора бе по-малко внушителна, но дори в нея имаше телевизор „Сони“ с еднометров екран. На масата в каюткомпанията бяха останали три прибора с остатъци от храна. От едната чиния към Сотников хищно се протягаше щипката на огромен океански краб. Хвърляйки любопитен поглед към бара, Сотников взе първата попаднала му бутилка — раздаде се гръмка бодра музика. Той веднага остави бутилката обратно. Музиката замлъкна.

— Човек и да погледне не може — процеди той през зъби.

След като огледа останалите помещения, той окончателно се убеди, че яхтата е необитаема и че тук е станало или убийство, или кърваво сбиване. Явно всичко се беше случило на палубата, защото във вътрешните помещения нямаше следи от кръв. Сега вече Сотников се изплаши истински. Но не толкова от количеството предполагаеми трупове (екипажът на една такава яхта би трябвало да се състои минимум от петима души), колкото от осъзнаването на факта, че се е намъкнал там, където първи влизат специалните служби. За това геройство определено нямаше да му дадат медал.