Читать «Праскови за кюрето» онлайн - страница 76
Джоан Харис
Седма глава
Върнахме се с попътен вятър, а Розет през цялото време пееше:
И вятърът се присъединява, листата танцуват във вихъра му. Тази година есента настъпва рано и цветовете вече се променят. Липите се оголват първи и изтръскват конфетите си в небето. Косата на Розет е в почти същия нюанс на златисточервеникавото като падащите листа, които тя тъпче с крачетата си, все едно гаси пламъци.
Туп, туп, туп.
Усетих, че Алиса наблюдава иззад притворените капаци на прозорците на къщата. На мен е казала само няколко думи, откакто пристигна, но се държи по-непринудено с Анук и Розет, макар че все още е предпазлива. Захвърлила е
Заобиколих къщата и погледнах прасковата на Арманд. Вече дадох плодове на Гийом, на Поату, на Ясмина ал-Джерба, плюс плодова пита на Нарсис и жена му и обещах тарт на Люк Клермон, който ремонтира стария магазин за шоколад, и още един на Жозефин. Въпреки това останаха много праскови, които вятърът сега брули.
– Трябва да оберем прасковите днес – заявих, влизайки в кухнята. – Арманд никога няма да ми прости, ако ги оставя на осите.
– Ура! Прасковено сладко! – провикна се Анук и скочи от канапето.
Усмихнах се. Една от най-умилителните черти на Анук е лекотата, с която преминава от детството към зрялата възраст, от светлина към сянка, като пеперуда, която прехвърча от цвят на цвят, без да си дава сметка за промяната на световете. Днес тя е почти толкова мъничка, колкото беше, когато пристигнахме тук преди години.
Алиса, която ѝ е горе-долу връстничка, вече изглежда много по-голяма от нея. Какво ли си мислят сега родителите ѝ? Защо никой не я търси? И колко време мога да я държа тук, преди новината да се разчуе?
– Познаваше ли Арманд? – попитах. – Беше баба на Люк и моя приятелка. Мисля, че тя щеше да ти допадне. Не всички я харесваха – тя вбесяваше мосю кюрето например, – но имаше добро сърце и Люк много я обичаше. Тя е причината да съм тук. Обещах ѝ да обера прасковите.
Най-сетне по сериозното лице заискри усмивка.
– Прилича на дядо ми – каза Алиса. – И той обича да отглежда разни неща. До къщата има слива. Раждала е само веднъж, но той се грижи за дървото, все едно е единственият му син.
Това беше най-дългата реч, която бях чувала от Алиса. Може би общуването с Анук ѝ беше помогнало да си върне гласа. Усмихна се.
– Искаш ли да ни помогнеш? Ще направим сладко от праскови.
