Читать «Праскови за кюрето» онлайн - страница 78

Забелязах как ноздрите на Алиса потръпнаха.

– Добавяме канелата. На пръчици, не смляна, начупени на две. Три-четири са достатъчно... – Лятното ухание бе станало есенно – на огньове на открито и на празника на Вси светии. На канелени палачинки, приготвени навън. На греяно вино и на изгоряла захар.

– Какво мислиш?

– Хубаво е – каза тя. Диамантената обичка на ноздрата ѝ отново потрепна и улови светлината. – А после?

– Чакаме. Покриваме съда с плат и оставяме сместа да престои една нощ. На сутринта палим печката и бъркаме, докато сладкото заври. Не е нужно да ври повече от четири минути. Накрая го разсипваме в бурканчета да е готово за зимата.

– За зимата ли? – стрелна ме тя с поглед.

– Разбира се, аз няма да съм тук, но сладкото е най-хубаво през зимата, когато нощите са дълги, въздухът е мразовит и когато отваряш бурканче със сладко, все едно отваряш бурканче със слънчева светлина...

– О! – унило възкликва тя. – Мислех, че ще останете.

– Съжалявам, Алиса, не можем.

– Кога? – почти шепнешком попита тя.

– Скоро. Най-много след две седмици. Но не се тревожи, няма да те изоставим.

– Ще ме вземете ли в Париж? – попита тя с блеснал поглед.

– Ще видим. Дано да не се налага. – Извърнах се от бакърения съд и я погледнах право в очите. – Не знам от какво бягаш, но се надявам да намериш по-добро решение. На никого ли не можеш да се довериш в Ле Маро? На свой близък? На учител може би?

Алиса се сепна.

– Не – каза.

– Но ходиш на училище, нали? – попитах. – Малкото училище срещу църквата?

– Ходех – отново потръпна момичето.

Ето я отново, помислих си. Инес Бенчарки, Жената в черно. Дори не съм споменала името ѝ, но сянката ѝ отново е достатъчно плътна, за да затъмни дори малката искрица светлина. От това ли се страхува толкова Алиса? От какво се опитва да избяга?

– Няма ли да ти липсват близките, ако заминеш за Париж? Родителите ти? Сестра ти?

Безмълвно поклати глава. Искрящата надежда в очите ѝ отново помръкна до мъжделив пламък.

– Тогава дядо ти. Сигурна съм, че му липсваш. – Стрелях напосоки, но в гласа ѝ долових искрена привързаност, когато говореше за стария Махджуби и за сливата в двора му.

Тя се извърна. Видях как една сълза бликна и се търкулна по бузата ѝ. В този момент изглеждаше много малка, по-малка дори от Анук, и почти без да се замислям, пресегнах се и я притиснах в прегръдките си. Тя се напрегна, после се отпусна и аз усетих как ридае, притиснала лице към рамото ми, хлипаше почти беззвучно, стиснала лактите си с ръце.

Оставих я да се наплаче. Понякога помага. Уханието на праскови край нас беше почти непоносимо. Прозорците дрънчаха от вятъра. Когато духа отанът, фермерите от района оголват овошките от листа и брулят зрелите плодове от клоните, за да не оставят много плячка на поривите на вятъра. За външен наблюдател може и да изглежда жестоко, но алтернативата са счупени клони и съсипана реколта. Има моменти, когато трябва да увиваш овошките, както казваше приятелят ми Фрамбоаз, има и време да ги оголваш. С децата не е много по-различно. И за едните, и за другите не е полезно да са изнежени.