Читать «Праскови за кюрето» онлайн - страница 75

– О, да, забелязах го – кимнах.

– И не само ти – изкиска се Оми.

– Ами сестра му?

– Инес. – Изведнъж лицето ѝ стана безизразно. – Нямаме много вземане-даване с нея. Напоследък си стои повече у дома. А и не беше популярна учителка.

– Защо?

– Кой знае? – вдигна рамене старицата. – Трябва да тръгвам. Малката ми Мая ме чака. Ще правим палачинки. О, не за сега, разбира се. За по-късно, ще приготвим палачинки багрир, супа харира с лимони и фурми. По време на Рамазан постим, но непрекъснато мислим за храна, купуваме храна, готвим, носим храна на съседите и дори сънуваме храна — ако вятърът изобщо ни остави да спим. Аз ще ти донеса марокански сладкиши, кокосови курабийки, бадемови сладки и целувки и чебакия. А ти може да ми дадеш рецептата за шоколада си.

Леко озадачена, проследявам я с поглед как се отдалечава. След като дори Оми ал-Джерба с нейното весело незачитане на общоприетите условности и на мнението на околните проявяваше неохота да обсъжда с мен Инес Бенчарки...

Розет ми каза със знаци: Харесвам я.

– Да, Розет, и аз я харесвам.

Много ми напомня за Арманд, чийто апетит към всичко – храна, напитки, клюки, към самия живот – някога скандализираше семейството ѝ. Семейството на Оми обаче е различно. При тях обичта и уважението растат с възрастта. Не мога да си представя на семейство Ал-Джерба изобщо да му хрумне онова, което Каро Клермон се опита да направи – да принуди майка си да отиде в старчески дом или да не ѝ позволява да се вижда с внука си.

Улиците на Ле Маро отново бяха опустели, докато се връщах към къщата на Арманд. Само неколцина човека минаха, но нито един не ме поздрави. Ала по целия булевард "Де Маро" усещах как от прозорците ме наблюдават и чувах шепот зад стените. Както казваше майка ми, вятърът не умее да пази тайна, а днес той ми казваше, че Ле Маро тъгува. Дали заради Алиса? Или причината беше друго, по-сериозно и по-мрачно безпокойство? Погледнах към небето, което трябваше да бъде ясно, но виждах единствено финия светъл прах. Розет киха от него, а при всяка кихавица Бам се търкаля в праха и ѝ се присмива.

Малката вдигна към мен светлите си очи.

– Пилу – каза.

– Не днес. Но не забравяй, че двамата с Жозефин ще ни гостуват утре на вечеря.

Тя направи физиономия.

– Руууж.

Рижия.

Прегърнах я. Миришеше на река и на нещо по-сладко, нещо като бебешки сапун и шоколад.

– Знам, че ти липсва, Розет. И на мен ми липсва. На всички ни липсва. Но си прекарваме хубаво, нали?

Тя изграка изразително и избъбри поредица от думи на своя си език, от които долових само Пилу и Влад, и (учудващо) страхотен. Червената драскулка, която днес представляваше Бам, подскачаше буйно около краката ѝ, цялата искряща и бронзирана с праха от пътя.

Засмях се. Малката ми Розет е родена комедиантка. Въпреки всичките си странности моето зимно дете понякога донася слънце.

– Хайде да си вървим у дома – подканих я.

Заслонихме очи от праха, обърнахме гръб на реката и поехме обратно нагоре по стръмното възвишение към мястото, което току-що бях нарекла дом и където първите праскови на Арманд започваха да капят.