Читать «Праскови за кюрето» онлайн - страница 73
Джоан Харис
– Защо го правите? – попита Пилу.
– Е, все някой трябва да го направи – свих рамене.
– Но защо вие? Не е вашата къща.
– Не ми харесва как изглежда. Хората не бива да виждат графити на път за църквата.
– Аз не хода на църква – осведоми ме Пилу.
– Знам.
– Маман каза, че и вие не ходите.
– Не е точно така, но не очаквам да разбереш.
– Напротив, разбирам. Заради онзи пожар е – заяви той.
Отново ми идеше да прихна.
– Майка ти те е научила да говориш направо.
– О, да – весело се съгласи Пилу.
Отново затърках надрасканото със спрей. Боята беше попила в порестата стена и се беше просмукала в мазилката. Колкото повече търках, толкова по-упорито се вкопчваше в стената боята. Изругах под мустак.
– Това хлапе Ашрон... – процедих през стиснати зъби.
– О, не беше той – осведоми ме Пилу.
– Откъде знаеш? Видя ли нещо?
– Тц – поклати глава Пилу.
– Тогава откъде знаеш?
– Приятелката ми казва, че думата е на арабски.
– Коя приятелка?
– Дуа. Тя живееше тук преди пожара.
Изгледах момчето донякъде изненадано. Колко интересно – точно това хлапе, което не се разделя с кучето си и живее в селското кафене, тоест в зловредна среда във всеки възможен смисъл на думата, се е сприятелило с дъщерята на Инес Бенчарки.
– И какво означава според Дуа?
Пилу сви рамене и коленичи, за да намести импровизираната каишка на кучето си.
– Не е много хубаво – осведоми ме той. – Според Дуа означава "уличница".
Шеста глава
Най-сетне признак, че не всичко е наред по улиците на Ле Маро. Досетих се, когато видях Саид и другия мъж пред спортната зала, но накрая слухът плъзна и заромоли из квартала като дъждец:
Научих го от Оми ал-Джерба. Срещнах я, докато с Розет пресичахме моста на път за Ланскене. Тя изграка за поздрав и ми махна да отида при нея.
– Тук всичко лудва – осведоми ме с дрезгавия си глас. –Усещаш ли го? Вятъра. Вятърът побърква всички. – Тя се усмихна на Розет с розовите си като венчелистче венци. – Това малката ли е? Обича ли кокосови сладки? – извади Оми една от джоба на бродирания си кафтан. – Направих ги за Рамазан. – Подаде курабийката на Розет и същевременно самата тя тайно лапна една. – Това не се брои – осведоми ме, когато забеляза, че се изненадах. – Пък и съм твърде стара да постя цял ден – намигна Оми на Розет. –
Розет изду бузи и ми каза със знаци: маймунките също обичат кокос.
– Естествено – съгласи се Оми, която явно беше разбрала идеално. – Още една за малкото ти приятелче.
Розет се засмя ликуващо с пълна с кокос уста. Оми подръпна косата ѝ с цвят на невен.
– Говори се, че Алиса Махджуби избягала от къщи – изтърси тя.
– Кой говори?
– Злите езици. Според майка ѝ лежала болна, но никой не я виждал от три дни, а Рима Бузана май я забелязала през нощта в сряда сам-самичка да върви към селото.
– Наистина ли?
– Женски приказки, разбира се. Рима все завижда на Махджуби. И тя има дъщеря – на двайсет и пет и още е неомъжена, ама езикът ѝ реже като кухненски нож, – докато дъщерята на Исмаила взе най-красивия мъж в Ланскене... – стрелна ме Оми с развеселен поглед. – Алиса обаче от край време е непокорна, а Соня не обелва нито дума. Все пак може би не е нищо сериозно,
