Читать «Праскови за кюрето» онлайн - страница 72

Виждаш ли, отче, въпреки всичко някои хора все още говорят с мен. Обаче Каро Клермон, Жолин Дру – групичката, която Арманд Воазен наричаше библейски кръжец – демонстративно ме пренебрегват. Днес следобед мярнах Жолин, докато прекосяваше площада пред "Сен Жером", а аз подменях катурнатите сандъчета и метях разсипалата се пръст. Подозирам, че вината е на някое от момчетата на Ашрон –виждал съм ги да се мотаят на площада и съм почти сигурен, че графитите по стената на магазина за шоколад също са тяхно дело: някаква глупост, написана със спрей, която трябва да изтрия, преди да се появи още някоя.

Жолин отиваше в козметичния салон заедно с Бенедикт Ашрон, която (след неотдавнашното неразбирателство по повод новата рокля на Жолин) е заела мястото на Каролин Клермон като нейна най-добра приятелка. И двете си бяха вързали копринен шал на главата. Разбира се, вятърът е пагубен за женската прическа, а да не дава Бог някоя от тези двете да не е с безупречен външен вид.

Поздравих Жолин. Тя се извърна. Свещеникът трябва да се държи достойно. Може би за нея е оскърбително да ме вижда така – да мета пръстта от паважа по фланелка и стари джинси. Е, да се сърди колкото иска. Ако Каро вече не го е направила, сигурно отец Анри Льометър я е осведомил за ужасния ми инат, за отказа ми да се изповядвам, за печалното ми непокорство и за неблагодарността ми и към епископа, и към самия отец Анри. Докато я наблюдавах как се отдалечава (и токчетата ѝ потракват по облите камъни), се запитах дали така сме посрещнали тук Виан преди около осем години – с коси погледи и презрителни усмивки.

Сега аз съм отхвърленият. Аз съм нежеланият. Мисълта ме сполетя толкова внезапно, че се засмях на глас. Интересен звук, отче, се оказа смехът ми, не го бях чувал сигурно двайсет години.

– Мосю кюре? Добре ли сте?

Изглежда си бях затворил очите. Отворих ги и видях момче с куче на въженце. Синът на Жозефин, Жан-Филип – тя го нарича Пилу, – който ме гледаше любопитно.

Жан-Филип Боне не ходи на църква. Той и майка му са малцинство в това отношение. И макар че Жозефин от край време не ме харесва, тя не е жена, която прибягва до клюки. Което я прави уникално явление в Ланскене – макар да не я прави достъпна. Синът ѝ е осемгодишен и има слънчева усмивка, която според някои е направо заразителна. Кучето му създава проблеми още откакто хлапето се сдоби с него, понеже тутакси започна да възразява срещу най-различни гледки и звуци, включително други кучета, монахини, църковните камбани, велосипеди, мъже с бради, вятъра и най-вече жени в черно, които разлайваха бясно животинката. И сега лаеше, както установих. Сигурно заради проклетия вятър.

– Да, добре съм – уверих момчето. – Можеш ли да накараш кучето да млъкне?

Момчето ме изгледа състрадателно.

– Всъщност не. Влад вярва в свободата на словото.

– Така чувам и аз.

– Обаче е много подкупен. – Хлапето бръкна в джоба си и извади бисквита. Влад млъкна и вдигна лапа. – Ето, цената на спокойствието – даде му бисквитата Пилу.

Поклатих глава и насочих вниманието си към графитите по стената на магазина за шоколад. Стената трябва да се вароса, но и тогава графитите ще личат, ако най-напред не ги изтъркам. Донесъл съм си четка и малко белина.