Читать «Праскови за кюрето» онлайн - страница 67

Най-сетне покоят беше нарушен. Беше задухал отанът.

Четвърта глава

Петък, 20 август

Отец Анри Льометър ми се обади днес сутринта. Бях се събудил необичайно късно и той ме завари небръснат, току-що измушил се от кревата. Как успява да го прави, отче? Някакво специално сетиво ли притежава, та усеща кога съм най-уязвим? Така или иначе цъфна на прага ми точно преди часовникът на "Сен Жером" да удари девет и петнайсет и очите му блестяха почти – но не съвсем – толкова силно, колкото зъбите му.

– Мили боже, Франсис, изглеждаш ужасно!

Иска ми се да не ме наричаше така.

– Съвсем добре съм, благодаря – отговорих. – На какво дължа това удоволствие?

Той ме удостои с един от съжалителните си погледи и ме последва в къщата.

– Просто проверявам как е колегата ми – рече. – Епископът питаше за теб.

Епископът. Става все по-хубаво.

–А?

– Смята, че може би се нуждаеш от почивка. Спомена, че не изглеждаш добре.

– Нали уж в момента съм в почивка – отговорих малко рязко. – Не може да се каже, че съм затрупан с църковни дела.

Вярно беше – през последните няколко седмици отец Анри Льометър вършеше работата ми, а той служеше в още три малки селца, които си нямаха свой свещеник. Тъй като все по-малко млади мъже се присъединяват към духовенството и все по-малко хора ходят на църква, Ланскене е забележително с факта, че си има свой постоянен свещеник, който провежда литургия два пъти дневно и изповядва четири пъти седмично. Хората от другите села бяха принудени да привикнат с литургия само в неделя, а понякога дори им се налагаше да пътуват до друго село, за да отидат на църква. Нищо чудно, че броят на богомолците все повече намалява. Епископът и такива като него искат да ни убедят, че свещениците са като кухненски съдове – взаимозаменяеми. Може и да е вярно в Марсилия или в Тулуза. Но тук хората искат да си имат своя църква, свой изповедник. Искат да знаят, че Божието слово стига до тях не по някакъв небесен телеграф, а от устните на човек като самите тях, човек с мазолести длани, който познава и разбира живота им. Питам се колко изповеди е чул отец Анри Льометър в Ланскене. Ама искрени изповеди, не каквито правеше пред мен Каро Клермон, за да привлича внимание:

– О, отче, толкова се притеснявам, че може неволно да съм оскърбила някого. Онзи ден бях с Жолин Дру, пазарувахме в Ажен и спряхме да разгледаме летните рокли. Сигурно сте забелязали, че съм поотслабнала. Е, не е престъпление човек да иска да изглежда добре, а някои жени така се занемаряват... както и да е. Нали не ви отегчавам?

– Ни най-малко.

– А, добре. Жолин си беше харесала една рокля, а аз я предупредих, че сигурно няма да ѝ отива. Искам да кажа... няма как да не сте забелязали, отче, че Жолин често избира дрехи, които са прекалено младежки за жена на нейната възраст, да не говорим, че тя съвсем мъничко се позакръгли... Не бих ѝ го казала в лицето, но пък няма да съм добра приятелка, ако допусна да стане за смях заради облеклото си... А сега се чувствам толкова виновна...