Читать «Праскови за кюрето» онлайн - страница 69

Отново онази усмивка.

– Няма нищо – успокои ме. – И бездруго не би трябвало да си слагам – потупа се по корема. – Трябва да внимаваме с коремчетата, нали, Франсис?

Боже мой, дори говори като Каро! Изпивам кафето си на една глътка и си наливам още.

– Това все още е моята енория – повторих. – И ако някой друг съд, а не този на клюките и предположенията, не ме признае за виновен, нямам никакво намерение да напускам.

Разбира се, той знаеше, че това няма да се случи. От полицията вече говориха с мен. Нямаше никакви улики, които да ме свързват с пожара, и макар че мелницата за слухове в Ланскене продължава да се върти необезпокоявана, никой друг вече не се интересува.

Отец Анри Льометър ме погледна.

– Нещата не са толкова черно-бели. Прекрасно знаеш, че свещеникът трябва да бъде безукорен. А в такова деликатно положение, когато е намесена и друга култура...

– Нямам никакви проблеми с другата култура, както ти се изрази – заявих, стараейки се да запазя спокойствие. – Всъщност... – премълчах края на изречението. В разпалеността си едва не разкрих случилото се предишната нощ. – Ако има някакъв антагонизъм – изрекох най-сетне спокойно, – той идва изцяло от общността на Ле Маро, където старият Махджуби винаги гледа да ме предизвиква.

Анри Льометър се усмихна.

– Старецът си е свикнал по своему. Други времена, други нрави. Според мен с новия ще е по-лесно.

– Кой нов? – погледнах го.

– О, не знаеше ли? Синът на стария Махджуби, Саид, поема ролята му в джамията. Изглежда, от известно време дребните странности на стареца са предизвиквали тревога. Някои хора явно са много притеснени. Включително ти, естествено – добави той и зъбите му пак лъснаха.

Замислих се над думите му за момент. Никога не ми беше хрумвало, че старият Махджуби може да има противници в Ле Маро. Но може ли Саид Махджуби да донесе нужната на Ле Маро промяна?

– Саид е разумен човек – отбеляза самодоволно отец Анри. – Той разбира общността си, умее да ръководи, напредничав е и всички го уважават. Според мен с него ще водим диалог по-лесно, отколкото с баща му.

Хора като отец Анри Льометър никога не се изразяват по най-простичкия начин. Те все ще кажат "водя диалог", вместо "разговарям". А и подозирам, че в думите на отец Анри имаше скрит присмех към мен. Той ми показа пределно ясно, че според него аз не разбирам общността. Че не съм напредничав, а след пожара в магазина за шоколад според мен основателно може да се каже, че не съм и особено уважаван. Така ли ме подмамваше на въдицата? Или просто ме предупреждаваше, че скоро и аз ще бъда заменен?

– Епископът е на мнение, че едно преместване може да ти се отрази добре – осведоми ме той. – Твърде дълго си в Ланскене. Започнал си да възприемаш мястото като свое. Да налагаш собствени правила, не тези на църквата.

Понечих да възразя, но отец Анри вдигна ръка, за да ме накара да замълча.

– Знам, че не си съгласен, но може би трябва да се вгледаш в душата си. В душата и вероятно в съвестта си.

– В съвестта си ли! – избухнах.

Той отново ме удостои със снизходителен поглед.