Читать «Праскови за кюрето» онлайн - страница 65

– Здравейте, Виан Роше. Чувал съм за вас. Аз съм Карим Бенчарки.

Рейно го описа като много западен, на въпреки това допусках, че ще има и някои традиционни особености – молитвена шапчица или поне брада като Саид Махджуби. Този мъж обаче можеше да е всякакъв, от всякакъв произход. Проверих цветовете. Леко трепване на китката, разперване на пръстите, нищо повече. Той обаче забеляза с бдителния си поглед. Долових остър ум в очите му, дълбока и напрегната сериозност. А над всичко това бе лъскавината на очарованието му, толкова непринудено и самоуверено...

Признавам, бях почти покорена. Всеки би откликнал на топлотата на тези медени очи. Поне всяка жена – Рейно сигурно си имаше филтри, през които възприемаше тези неща. Със сигурност изобщо не му беше хрумнало да спомене нещото, което ще ме изненада, а после ще ме изцеди като мокра дрипа и ще ме остави глупаво лишена от слово. Естествено, това е евтин блясък, но на някои хора наистина им върши работа. Зози де л’Алба беше такава, Карим Бенчарки също.

Помъчих се да намеря подходящи думи и най-сетне казах:

– Чували сте за мен?

Цветовете между пръстите ми обезумяха. Калейдоскоп от цветове като парченца стъкло се въртяха край пръстите ми.

– Да, разбира се. От сестра си – отговори Карим най-сетне. Усмивката му ме прикова като пеперуда към дъска.

– Поредният пропаднал кръстоносен поход на Рейно.

– Не съм сигурна, че разбирам.

– Имам предвид, че не сте единствената, която има проблеми със свещеника. Носи му се славата във връзка с хора като нас.

– Хора като нас?

– Нежелани. Хора с лица, които не се вписват, хора, които отказват да си стоят само на другия бряг на реката.

– Имахме лек сблъсък – признах. – Сега като се замисля, може би не беше много разумно от моя страна да отварям сладкарница точно срещу църквата, и то в началото на постите...

Той се засмя. Имаше безукорни зъби.

– Сестра ми имаше същия проблем – осведоми ме.

– Рейно не одобряваше ли училището?

– Никога не го е крил. Още от самото начало беше враждебен. Инес помни как стоял с черното си расо и наблюдавал. Всеки ден, без да обелва и дума, скован от неодобрение.

Порази ме близостта на неговия разказ с онова, което самият Рейно ми описа. Онази жена в черно, която не продумвала и думичка – възможно ли е и двете страни в конфликта да воюват със собствените си сенки?

– Къде живее сестра ви сега?

– При мен, докато приключи ремонтът. По-добре е да живее със семейството си.

Думите му звучаха едновременно нехайно и собственически и ми напомниха за усещането, споходило ме в къщата на Ал-Джерба... че Инес Бенчарки може би е нещо повече от негова сестра. Може би първа съпруга? Не беше невъзможно. Оми май намекна нещо подобно. Ако е така обаче, защо Инес ще живее сама? И защо Карим Бенчарки ще лъже?

– Сестра ми имаше тежък живот – продължи Карим загрижено. – Съпругът ѝ почина млад, родителите ни ги няма вече, само аз бих могъл да се погрижа за нея. А сега, тъкмо отново си стъпи на краката, се случи това.

Изразих съжалението си.

– Не е просто жалко, а скандално. И вината е на свещеника. Трябва да бъде заставен да си плати. И ще бъде.