Читать «Праскови за кюрето» онлайн - страница 66

Реших да не защитавам Рейно, за да науча нещо повече.

– Значи мислите, че той е причинил пожара, така ли?

– Изобщо не се съмнявам – отговори Карим. – Не за пръв път се замесва в такива работи. Онзи случай с речните хора, когато някаква лодка пламнала. Вашият магазин, разбира се, и как се е опитал да ви принуди да затворите. Мадам Клермон ми разказа всичко. Този човек си въобразява, че е кметът на Ланскене.

– Каро Клермон ли?

– Да – кимна той. – Тя много подкрепя малката ни общност.

Всъщност това не ме учуди. Каро Клермон от край време обича да е незаменима. Някога беше сред библейските кръжочнички на Рейно, а сега се беше преориентирала към отец Анри Льометър, на фона на чиято вежливост и момчешка външност сдържаността на Рейно изглеждаше още по-отблъскваща. Не ми беше трудно да си представя, че Карим със своята озаряваща усмивка я привлича по сходен начин.

Какво каза Рейно? Че Каролин се скарала с редовната си група за сутрешно кафе? Или просто тя от край време предпочиташе компанията на красиви млади мъже?

– Тук сте с дъщеря си, нали?

– С двете си дъщери – кимнах. – Анук и Розет. Сигурно вече сте ги мяркали.

– Ако ги бях виждал, щях да ги запомня. – В тона му сякаш долових помен от флирт. Отново се смаях от лекотата, с която пръскаше очарованието си – надали много мъже от Ле Маро притежават подобно умение. Той се приближи мъничко и аз усетих мириса на киф, примесен с нещо тъмно и сладко... може би тамян или шипър...

Зачудих се дали Карим знае, че балдъзата му е изчезнала. Тези семейства са много сплотени. Възможно ли е родителите на Алиса да крият отсъствието на дъщеря си дори от Соня и Карим?

Отново проверих цветовете му. Малцина искрят толкова ярко. Някои хора просто не могат да не греят и да не заслепяват всички. Затова ли Рейно не му вярва? Или има и друга причина?

– Бих искала да се запозная със сестра ви – казах. – Много съм чувала за нея.

– Разбира се, но ви предупреждавам, че сестра ми Инес е доста стеснителна. И затворена. Тя не... общува много.

– Но има дъщеря. Как се казва?

– Дуа, означава "молитва" на арабски.

– Много тъжно – да изгуби баща си толкова малка.

Сянка се спусна върху лицето му.

– Сестра ми има тъжен живот. Сега ѝ остана единствено Дуа. Вярата ѝ е всичко за Инес.

В този момент вратата на спортната зала се отвори и навън надникна човек с бяла джелаба. Разпознах един от мъжете, които бях зърнала в Ле Маро в деня на пристигането си, и знаех, че е Саид Махджуби. Той с нищо не показа, че забелязва присъствието ми, а заговори на арабски на Карим. Не разбирах думите, но долових колко напрегнато звучат и усетих резкия му бърз поглед към мен, преди отново да отмести очи.

– Извинете, трябва да тръгвам – каза Карим. – Пожелавам ви приятен престой тук.

После се извърна, отново влезе вътре и затвори червената врата зад себе си.

Останала сама, аз се върнах на булеварда. В късното утро слънцето вече се беше издигнало високо, но далеч от клаустрофобията на малката пресечка, където миришеше на киф и на пот, усетих желан полъх на свежест. Беше просто ветрец откъм реката, донесъл мирис на други места, на градински чай от планините, а също и пиперливата миризма на лагурус – кадифената трева, която расте покрай пясъчните дюни и танцува буйно на вятъра. И тогава разбрах какво се е променило.