Читать «Праскови за кюрето» онлайн - страница 64

Алиса ме изгледа равнодушно. Или не беше разбрала, или отговорът беше толкова очевиден, че бе неспособна да го изрече. Реших, че въпросите може да почакат известно време – поне още един ден.

Опитах с бодрост и с усмивка.

– Добре, засега поне си наша гостенка. Къщата е на Люк Клермон, преди беше на баба му.

Алиса отново кимна.

– Познаваш ли го?

Помня, че някой – може би Рейно или Жозефин – ми разказа как сестрите Махджуби понякога играели футбол с Люк на селския площад.

– Той знае ли, че съм тук? – попита Алиса.

– Никой не знае, че си тук – уверих я. – И никой няма да те види вътре. Има книги, телевизия, радио. Нуждаеш ли се от нещо друго?

Алиса поклати глава.

– Мисля, че ще е по-добре да не променяме съществено плановете си. Иначе ще изглежда необичайно. Но ще се постарая една от нас – Анук или аз – винаги да е наблизо, в случай че ти потрябва нещо.

Алиса кимна сериозно.

Погледнах към Анук, която днес отново смяташе да се види с Жано. Тя ми се усмихна широко.

– Става – рече. – Ще си седим, ще гледаме телевизия и ще се подиграваме на всички риалити програми.

– На Алиса много ще ѝ хареса – разчорлих косата на Анук. – Сигурна съм, че "Топмоделът на Естония" или "Жени, които не могат да престанат да ядат торта" са много образователни. Алиса, когато ти дойде до гуша от нея, просто ѝ кажи да те остави на мира, ясно?

Отново просветна съвсем лекичка усмивка като тънък полумесец. Явно нещо у Анук допадаше на Алиса. Не мога да твърдя, че съм страшно изненадана. Моята малка необикновена дъщеря винаги е умеела да печели последователи. Може би ако постоят заедно, Анук ще узнае онова, което аз не успявам.

Наредих им да държат Розет под око, оставих ги и се запътих към Ле Маро.

Трета глава

Четвъртък, 19 август

Очаквах да заваря оживление. Но вместо това Ле Маро беше замрял: улиците бяха пусти, магазините – затворени. Все едно е шест сутринта, а не почти десет и половина. Слънцето прижуряше, въздухът беше съвсем неподвижен и някак злокобно прозирен.

Май само спортната зала на Саид Махджуби работеше тази сутрин.

Дали той знаеше, че дъщеря му е изчезнала? Ако знаеше, със сигурност щеше да затвори днес. Но залата си работеше и по нищо не личеше, че едно момиче е изчезнало тази нощ...

Червената врата се отвори. Излязоха двама мъже. Единият беше млад, тийнейджър, по потник и военни къси гащета. Другият беше трийсетинагодишен и един от най-красивите мъже, които съм виждала. Грациозен и мускулест като балетист или майстор по бойни спортове, със светломургава кожа, късо подстригана черна коса и по ориенталски очертана уста, изтеглена в една–единствена чувствена линия...

– Мога ли да ви помогна, мадмоазел?

За миг се стъписах. Последния път, когато минах покрай залата, долових враждебност. Този мъж обаче беше различен, той ми се усмихна и аз се озовах под прицела на едновременно мощното му и обезоръжаващо обаяние.

Младежът зад мен си беше тръгнал. Бях сама с непознатия. Очите му под гъстите вежди бяха тъмни, страстни и златисти.

– Тук съм за няколко дни. Казвам се Виан Роше...