Читать «Праскови за кюрето» онлайн - страница 59
Джоан Харис
С тези думи Рейно се обърна и се отдалечи сковано и малко стеснително. В очите на друг свещеникът сигурно би изглеждал жалка и дискредитирана фигура, докато се отдалечаваше по каменистата пътека, накуцвайки (беше бос), и потъна в нощта. Аз обаче виждам повече неща, виждам сърцето, дори ако е скрито. Виждам много повече, а подир този човек във въздуха трептяха дъги.
Първа глава
До четири часа настанявах неочакваната ни гостенка в таванската спалня на Арманд – тясно и почти триъгълно пространство, в което се побира само едно легълце. Но е чисто и удобно и има мъничко прозорче точно на върха на триъгълника, което гледа към Ле Маро и улавя уханието на прасковеното дърво.
Анук се събуди от гласовете в коридора, но Розет нищо не може да я разбуди. Оставихме я да спи, докато аз оправях леглото, а Анук приготвяше горещ шоколад с кардамон, лавандула и валериан, за да заспи гостенката ни по-лесно.
Изкъпано и облечено със стария фланелен халат на Арманд, със старателно сресана и изсушена дълга коса, момичето изглеждаше още по-младо – беше на шестнайсет, може би на седемнайсет, с тъмни като еспресо очи, които сякаш заемаха половината му лице. Прие чаша горещ шоколад, но продължаваше да отказва да говори и макар да престана да трепери, току се сепваше като спящо коте.
Изглежда, проявяваше любопитство към Анук и аз ги оставих двете с надеждата, че момичето ще предпочете да поговори със свой връстник, но не стана така. То заспа пред огъня, докато Анук ѝ пееше приспивната песен, която мама пееше на мен:
Занесох момичето горе в стаята му. Беше съвсем лекичко в ръцете ми, по-леко дори от Розет, и като мъничко дете изобщо не се събуди, докато я настанявах в леглото. Въпросите направо бликаха от Анук, но аз не можех да отговоря на нито един и накрая я убедих да си легне и да опита да заспи. Сънят лесно спохожда Анук, мен – не толкова. Приготвих си кана кафе и излязох навън – по това време на годината се зазорява рано и небето вече светлееше, когато седнах върху зида на градината на Арманд, пиех кафе и слушах как Ле Маро се съживява.
Петлета, гъски, диви патици по Тан, утринните перкусии на малките птичета. Църковният часовник удари пет – чу се съвсем ясно в сутрешния въздух, а после, също толкова далечно, но и толкова ясно прозвуча гласът на мюезина, който призоваваше правоверните за молитва на днешния, девети ден от Рамазан.
В девет часа пристигна Рейно. Точно в девет, все едно беше чакал да стане приемливо за учтиво посещение време. Целият в черно, без якичка, с прилежно загладена назад коса. Изглеждаше изморен и се запитах дали изобщо е спал.
Сипах му малко кафе. Пиеше го черно и го погълна прав до стената. Слънцето вече грееше приятно топло и освобождаваше уханието на розите, с които беше пълна малката градина на Арманд – преливащи върху пътеката, плъзнали по дървената решетка. Не бяха подрязвани осем години и цветовете бяха почти подивели, но ароматът си оставаше – прелестна смес от локум и изпрани чаршафи на вятъра. Замълчах и дадох на Рейно възможност да се наслади на уханието, но той беше нетърпелив, разтревожен, напрегнат. Надали често си дава време да поседи и да се наслади на аромата на розите.
