Читать «Праскови за кюрето» онлайн - страница 61

– Соня.

– Точно така, Соня. – Той допи кафето си и остави чашата.

– После какво стана?

– Цели две седмици в Ле Маро се вихреха празненства. Готвене, разговори, смях, цветя. Десетки сватбени рокли. Каро Клермон си прекара прекрасно, като организираше дни на междукултурното разбирателство и сутрешно кафе за жените. Жозефин също ходеше, беше близка приятелка със Соня и Алиса. Купи си хубав кафтан специално за сватбата – от онези магазинчета за дрехи на булевард "Де Маро". Отвсякъде се стекоха хора: от Марсилия, Париж и дори от Танжер. И тогава...

– Вятърът се смени.

Той се изненада.

– Да, май да – призна.

Вятърът. Той също го усеща. Зареден с възможности, опасен като заспала змия. Зози го наричаше Хуракан, който помита всичко пред себе си. Дори да е нежен години наред – дори ти се струва опитомен, – всичко може да го разбуди. Въздишка, молитва, шепот...

– Сестра му пристигна за сватбата – продължи Рейно. –Нямаше да остане дълго. Първо защото в къщата нямаше място. Пък и старият Махджуби не я харесваше. Ала тя уж дойде за седмица, а остана цял месец и докато се усетим, се настани за постоянно и всичко се промени. – Той въздъхна и призна: – Виня себе си, трябваше да го предвидя. Само че синовете на стария Махджуби бяха толкова модерни и прозападни. Исмаил ходи в джамията само по специални поводи, а Саид никога не е бил радикален. Що се отнася до Карим Бенчарки, той ми се струваше най-западен от всички.

А сега вижте какво стана със семейството. Едното момиче се омъжи на осемнайсет, другото се хвърля в Тан посред нощ. И тази жена с нейното училище, която кой знае на какво учи децата в името на религията...

– Значи мислите, че е свързано с религията? – попитах.

Рейно ме погледна озадачено.

–А с какво друго?

Разбира се, че той ще смята така. Религията беше негова професия. Свикнал бе да дели хората на паства: католици, протестанти, хиндуисти, евреи или мюсюлмани. Има толкова народи, някои избрани, други изгубени, воюващи народи, покръстени народи. И разбира се, футболни запалянковци, рокаджии, политически партии, хора, вярващи в съществуването на извънземни, екстремисти, умерени, привърженици на конспиративните теории, бойскаути, безработни, речни цигани, вегетарианци, оцелели от рак, поети и нищожества, а всяка група се подразделя на още по-малки подгрупи, защото в крайна сметка нали всеки иска да принадлежи някъде, да намери идеалното си място в света?

Аз никога не съм принадлежала към група. Така имам по-различен поглед. Може би ако се числях към нещо, щях да се чувствам неловко в Ле Маро. Обаче аз от край време съм различна. Вероятно по тази причина с по-голяма лекота пресичам тесните граници между различните групи. Да принадлежиш към нещо често означава да изключваш, да делиш на ние и те – два малки свята, които, противопоставени, често стигат до конфликт.

Това ли се случи в Ланскене? Няма да е за пръв път. Външните никога не са били добре дошли тук. И най-дребничката разлика би могла да направи някого нежелан. Дори на жителите на Пон льо Саол, само на няколко километра надолу по реката, още се гледа с подозрение, понеже отглеждат киви, а не дини, розов чесън, а не бял, пилета вместо патици и се молят на сен Люк, а не на сен Жером.