Читать «Праскови за кюрето» онлайн - страница 57
Джоан Харис
Беше Алиса Махджуби, по-малката дъщеря на Саид, просната мъртва на речния бряг в два часа посред нощ.
Единайсета глава
Докато учехме в семинарията, ни проведоха курс за оказване на първа помощ. Още помня колко се смущавах, когато трябваше да правя дишане уста в уста на манекена – приятно закръглена женска фигура, която инструкторът наричаше Кюнегонд, и смеха на съучениците ми, когато все не успявах да я свестя.
Ала веднъж усвоени умения обикновено се възраждат точно когато са най-необходими. С Кюнегонд нямах голям успех, но в случая с Алиса Махджуби отчаянието ми вдъхна смелост. Покрих устата ѝ със своята и се помъчих да принудя момичето да диша – и между молбите, ругатните и накрая молитвите, успях да я притисна, да я подмамя обратно в света на живите.
– Слава богу, о, слава богу!
Но дотогава вече самият аз бях полумъртъв. Главата ми се въртеше, гърдите ме боляха и макар нощта да бе топла, целият треперех.
До мен Алиса Махджуби кашляше речна вода. След малко тя седна и ме погледна с очи, които сякаш бяха погълнали небето. Сигурно беше в шок. Постарах се гласът ми да звучи благо.
–Мадмоазел...
Тя потръпна. Трябваше да ѝ кажа Алиса. Но хората често са толкова чувствителни – а и един бог знае колко ислямски правила вече бях нарушил, спасявайки живота ѝ, – затова реших, че ще е по-добре да се придържам към правилата за благоприличие.
– Добре ли си? – опитах отново.
И тя отново потръпна.
– Не се страхувай. Можеш да говориш с мен. Аз съм Франсоа Рейно. Помниш ли ме? – Може би не ме беше познала без якичката и расото ми. Помъчих се да се усмихна, но тя не реагира. – Вероятно си паднала. За щастие се случих наблизо. Можеш ли да се изправиш? Ще те заведа у дома.
Тя енергично тръсна глава.
– Какво? Да повикам ли лекар?
Отново поклати глава.
– Искаш ли да потърся някой от близките ти? Сестра ти или майка ти може би?
Отново същият жест.
Опитах отново с по-шеговит тон:
– Е, не може да останем тук цяла нощ.
Никаква реакция от страна на момичето. Просто си седеше на брега на реката и дишаше учестено, прегърнала коленете си. Приличаше на мишле, спасено от котка, но сърчицето му въпреки това щеше да се пръсне от преживения ужас. Често се случва с мишките и обикновено умират.
Край с репутацията ми, помислих си. Достатъчно неприятно беше, че ме подозират като подпалвач на магазина, но ако някой ме видеше сега – вир-вода, вонящ на бира и в компанията на млада мюсюлманка, млада и неомъжена, която показваше всички признаци на умствено разстройство и която, ако изтълкува неправилно подтика, довел ме тук, можеше в объркването си да ме обвини в нападение или в нещо още по-лошо...
– Моля те, Алиса, чуй ме. – Гласът ми прозвуча по-рязко, отколкото възнамерявах. – Премръзнала си. Ще умреш така. Позволи ми да те заведа у дома.
Тя отново поклати глава.
– Защо не?
Мълчание. Момичето не ми обръщаше внимание.
– Добре, няма да те водя у вас. Но и тук не може да останеш. Ще извикам майка ти.
