Читать «Праскови за кюрето» онлайн - страница 52

Но въпреки това старият Махджуби ме прие сърдечно –дори по своему флиртува с мен. Може би понеже е много възрастен и изобщо не ме възприема като жена. А може би защото е достатъчно уверен в себе си, че да съзира в мен заплаха.

Въздухът е много задушен и спокоен. Сигурно всеки момент ще задуха отанът. Независимо дали ще бъде Черният или Белият отан, полъхът му ще донесе разтуха. Днес е осмият ден от Рамазан. До пълнолуние остават още шест дни. Мисля си за Луната от моите карти Таро, за жената с хурката и преждата, и се чудя дали тя ще се покаже. Може би когато задуха вятърът.

А дотогава имаме друга работа. Оставям Ле Маро да спи. Отдалече прилича на крокодил, излегнал се насред блатата, почти заровил глава сред тръстиките и леко потрепващ насън. Гръбнакът му е булевард "Де Маро" – широк, сив и павиран. Мостът е челюстта му, извита нагоре в ъгълчетата. Краката му са късичките пресечки, щръкнали от булеварда под прав ъгъл. А джамията е очите му, притворени сега, когато слънцето огрява полумесеца, кацнал върху минарето. Опасен ли е? Според Рейно да. Обаче аз не съм като Франсис Рейно, който възприема всеки непознат в Ланскене като потенциален враг. Мъжете пред спортната зала са млади, неуверени в себе си и в своята територия. Но човекът, към когото се обръщат всички в Ле Маро – Мохамед Махджуби, – е различен. Сигурна съм, че каквито и проблеми да е имал свещеникът във взаимоотношенията си с тази общност, те могат да бъдат решени с хумор и диалог. Както ми каза самият Махджуби, хората са еднакви навсякъде. Поизстържеш ли боята, отдолу ще бъде същото, колкото и далеч да отидеш. Научих го от майка си, от всички места, които наричахме свой дом. Сега в гъстия като сироп въздух и край кротналата се като заспала Тан двете с Розет тръгваме нагоре по тясната уличка към Ланскене, бяло и блеснало на слънцето, докато църковните камбани призовават за сутрешна литургия толкова силно, че току-виж разбудили спящия крокодил.

Девета глава

 

Сряда, 18 август

Когато пристигаме в "Кафе де Маро", отново заварвам Мари-Анж на бара – дъвче дъвка, зяпа телевизия и изглежда по-намусена от всякога. Днес е с морави сенки, мораво червило и морав кичур в косата. Дано онзи, за когото е предназначена цялата тази прелест, да оцени старанието ѝ.

Поръчвам си кафе със сметана.

– Тук ли е Жозефин днес?

Момичето ме измерва равнодушно с поглед.

– Тук е, разбира се. За кого да предам?

– За Виан Роше.

Очаквах да се е променила. Това често е неизбежно. Прошарена коса, бръчици от смях, целувки от устните на времето. Някои хора обаче се променят толкова много, че почти не можеш да ги познаеш. Когато Жозефин Муска се показа между мънистените ресни и влезе в кафенето, не можах веднага да позная старата си приятелка в жената, застанала срещу мен.