Читать «Праскови за кюрето» онлайн - страница 50
Джоан Харис
Толкова се стараех, отче. Толкова се стараех да проявя търпимост. Обаче някои неща са нетърпими. Джамията бих изтърпял, но минарето? Пушачите на
Нетърпимо.
Не помня всичко, което си казахме, нито дори какво самият аз изрекох на глас. Но бях бесен, отче, бесен заради тяхната неблагодарност и враждебност. Но най-вече заради факта, че изгубих контрол, че въпреки намеренията си току-що бях убедил всички, че вината е моя – ако изобщо някой в Ле Маро все още се съмняваше кой се е опитал да опожари училището.
Осма глава
Днес, докато Анук е навън с Жано, двете с Розет отново отиваме да потърсим Жозефин. Пътьом минаваме покрай къщата със зелените кепенци, но и тя като другите в Ле Маро изглежда затворена и полузаспала. Джамията също е притихнала. Утринната молива е свършила. Сега е време за отдих и възстановяване, а за децата – за игра. Работата започва по-късно.
Отидохме до края на булеварда и се запътихме към брега на реката. Там има тясна алея, нещо като висяща дъсчена пешеходна пътека, край която наполовина дървените къщи от двете страни на улицата стоят като пияни клоуни на кокили над реката. Всяка къща има тераса, дървена веранда с балюстрада и стръмно спускаща се площадка към водата. Някои от къщите все още са безопасни, други са затворени. Някои имат градини със саксии с цветя, висящи кашпи и виещи се надолу клонки жасмин.
На една от тези тераси седеше възрастен мъж с бяла брада и четеше книга (вероятно Корана). Беше облечен с бяла
Вдигна поглед, докато минавах, и махна за поздрав. И аз помахах в отговор и се усмихнах. Розет нададе приветлив вик.
– Здравейте, аз съм Виан – представих се. – Отседнала съм в онази къща ето там.
Старецът остави книгата си, която се оказа първият том на "Клетниците", а не Коранът, както озадачено установих, когато се приближих.
– И аз така чух – отговори той. Гласът му беше леко гърлен, а акцентът му представляваше екзотична смесица от южняшки френски и медински арабски. Очите му бяха тъмни, леко синкави от възрастта и оградени с бръчици. – Аз съм Мохамед Махджуби – представи се той. – Вече сте виждали внучката ми.
– Мая ли? – попитах.
– Дъщерята на по-малкия ми син Исмаил. Каза ми, че сте донесли праскови за Рамазан.
Засмях се.
– Не беше точно така. Но обичам да поздравявам хората.
Тъмните очи се присвиха одобрително.
– Странно, като знам кои са приятелите ви.
– Имате предвид отец Рейно ли?
Старият Махджуби оголи зъби.
– Всъщност той не е лош човек. Само е малко...
– Труден? Безкомпромисен? Скован? Или е просто нахален бурен, който изниква на бунището и се мисли за владетел на замъка?
