Читать «Праскови за кюрето» онлайн - страница 54

– Малко е ексцентричен за свещеник или какъвто е там. Изглежда се опитал да забрани на жените в джамията да се забулват. Не одобрявал и девическото училище. Според мен той не харесва онази жена повече от нас.

– Имаш предвид Инес Бенчарки. Зълвата на Соня Махджуби.

– Точно така – кимна Жозефин. – Нищо подобно нямаше да се случи, ако тя не беше пристигнала.

– Какво нямаше да се случи?

Тя сви рамене.

– Пожарът. Девическото училище. Забулените жени –в Париж може би, но в Ланскене? Тя постави началото на всичко това. Всички го казват.

Е, това поне беше вярно. Чух го и преди от Рейно, Гийом, Поату и Жолин, както и от Оми ал-Джерба. Какво у Инес предизвиква еднакво неодобрение и подозрение в Ле Маро и Ланскене?

В това време Розет си играеше на площада до чешмата. Всъщност не е точно чешма, а декоративен чучур, чиято струйка се стича в каменно корито, обаче ромонът на водата е много приятен в топъл и тих ден като днешния. От терасата на "Кафе де Маро" виждах как Розет ту се показва от сянката на камбанарията на "Сен Жером", паднала върху площада, ту пак се скрива в нея, носейки в шепи вода, с която обливаше облите камъни.

Сега забелязах и как покрай "Сен Жером" завива и спира до чешмата познатият силует на момче с картинка от "Цар Лъв" на фланелката, следвано от рунтавото си куче.

– Пилу! – поздрави го с възглас Розет.

До мен Жозефин се скова.

– Това е малката ми Розет – обясних. – Ще се запознаеш с нея след мъничко – усмихнах ѝ се. – Ние вече се запознахме с Пилу.

За миг ми се стори, че Жозефин стана потайна. После изражението ѝ омекна.

– Страхотен е, нали?

Кимнах.

– Розет така смята.

– Онази жена не го одобрява – стрелна поглед към площада Жозефин. – Веднъж Пилу опитал да заговори дъщеря ѝ и тя здравата го скастрила! А той просто се е държал дружелюбно.

– Сигурно заради кучето – поясних.

– Защо? То е много добро. Омръзна ми да се старая да проявявам разбиране. Омръзна ми тази жена да ме гледа високомерно, защото синът ми, видите ли, има куче, защото не се забулвам, защото в кафенето ми се сервира алкохол... – Замълча. – Извинявай, Виан. Забрави какво съм казала. Просто... като те видях отново... – Очите ѝ се напълниха със сълзи. – Толкова време мина. Много ми липсваше.

– И ти на мен. Но я се виж...

– Да, виж ме. – Жозефин нетърпеливо изтри очи. – Достатъчно съм стара, за да не се разнежвам по миналото. Още едно кафе със сметана? Заведението черпи. Или предпочиташ шоколад?

– Кафето е страхотно – поклатих глава.

– Нали? – озърна се Жоефин. – Невероятно е какво можеш да постигнеш с малко боя и въображение. Помня какво беше преди...

Аз също: пожълтелите стени, мръсния под, вонята на стар дим, която се беше просмукала в това място. Сега стените бяха варосани и чисти, по терасата и прозорците имаше сандъчета с червено мушкато. На далечната стена висеше голяма пъстра абстрактна картина...

Жозефин забеляза, че гледам картината.

– Пилу я нарисува. Какво мислиш?

Мислех, че изглежда прекрасно, и ѝ го казах. Освен това се питах защо не обелва ни дума за бащата на Пилу. А после се замислих и за моята малка Розет, която рисува толкова хубаво...