Читать «Праскови за кюрето» онлайн - страница 51

– Всъщност е по-добър, когато го опознае човек – усмихнах се. – Когато пристигнах в Ланскене...

Разказах му версия на историята, като пропуснах онова, което бях обещала да пазя в тайна. Старият Махджуби ме слушаше, от време на време кимаше и се усмихваше насърчително, а Розет добавяше свои коментари под формата на възгласи, знаци и подсвирквания.

– Значи... сте пристигнали в началото на вашия Рамазан, за да откриете магазин с изкушения? Разбирам защо е било проблем – отбеляза той. – Започвам да съчувствам на кюрето.

– На негова страна ли минавате? – попитах с престорено възмущение.

Усмивката на стария Махджуби се разтегна още повече.

– Вие сте опасна жена, мадам. Вече ми се изяснява.

Отново му се усмихнах.

– Вие ме надминавате. Аз само отворих магазин за шоколад. А вие сте пристигнали и сте построили минаре.

Този път Махджуби се изсмя гръмко.

– Значи сте чули. Да, отне ни известно време, но го направихме, алхумдуллила . И то без да нарушим нито една от заплетените строителни разпоредби. – Изгледа ме. – Гложди го, нали? Да чува призивите на мюезина толкова близо до своя храм? Обаче удря камбаните.

– На мен и двете неща са ми приятни – казах.

Старецът ме измери одобрително с поглед.

– Не всички са толкова толерантни. Дори най-големият ми син, Саид, понякога става жертва на враждебността. Казвам му: Аллах съди. Ние можем само да наблюдаваме и да се учим. И да се помъчим да се насладим на камбанния звън, след като не можем да го спрем.

– Следващия път ще ви донеса шоколад – усмихнах му се. – Вече обещах и на Оми ал-Джерба.

– Не я насърчавайте – рече старецът с все още развеселено блеснали очи. – И бездруго през половината време забравя, че трябва да пости за Рамазан. Малко плод не се броял, така казва. Няколко глътки чай не се брояли. Половин бисквитка също. Дърпа дявола за опашката.

– И аз познавах такъв човек преди време – признах му, мислейки за Арманд.

– Е, хората са еднакви навсякъде. Това вашата дъщеричка ли е? – погледна той към Розет, която сега хвърляше камъчета в Тан.

Кимнах.

– Розет, по-малката.

– Доведете я да поиграе с Мая. Тя няма приятелки на нейната възраст. Само не канете онзи ваш свещеник. И не ѝ давайте шоколад.

Докато навлизам обратно в Ланскене, се чудя на какво се дължи враждата между този толкова приветлив старец и Франсис Рейно. На културното различие? На най-обикновен териториален спор? Или има още нещо, по-дълбоко?

Стигаме края на дъсчената пътека, където тя се съединява с булеварда. Там, в края на една задънена уличка, се натъквам на червена врата с надпис от черни букви на бял фон: ПРИ САИД. СПОРТНА ЗАЛА.

Сигурно става дума за Саид Махджуби, казах си – най-големия син на стария Махджуби. Рейно ми разказа за залата, която той отворил преди три-четири години. Празен склад, превърнат с минимален разход на средства в спортна зала. През открехнатата врата виждах велоергометрите, бягащите пътечки и щангите с тежести. Във въздуха се усещаше мирис на хлор, дезинфектант и киф.

Вратата се отвори и навън излязоха трима мъже на двайсет и няколко години по потници и със спортни сакове в ръка. Не ме поздравиха, а ме изгледаха със същата смътна враждебност като мъжа в малкото кафене. Вече се бях натъквала на такова отношение в Париж, където живеехме на "Рю дьо л’Абес", а и по-рано в Танжер – не е толкова враждебност, колкото леко предизвикателство към човека, който съм според тях. Сама жена, незабулена, облечена с джинси и фланелка без ръкави. Аз съм различна, от друго племе. Не съм добре дошла тук.