Читать «Праскови за кюрето» онлайн - страница 46

Улиците на Ле Маро бяха притихнали. Сигурно хората закусваха в последния половин час преди изгрев-слънце. Видях само едно момиче, покрило цялото си тяло освен лицето с тъмносин хиджаб, което се стрелна по главната улица точно когато се запътих към моста. То ме изгледа плашливо, докато приближавах, после се преви на две и изчезна в пресечката срещу спортната зала.

Залата на Саид. Мразя това място. Противна полуразрушена сграда в дъното на противна уличка. Винаги е пълно с млади мъже – никога няма нито едно бяло лице, – а мирисът на тестостерон се усеща още от началото на пресечката. Мирише и на киф – мнозина от младите мароканци го пушат, а полицията не предприема мерки. Според отец Анри Льо-метър трябва да проявяваме толерантност към особеностите на чуждата култура. Вероятно те включват и момичетата, спирани от училище, и периодичните, но упорити слухове за домашно насилие в някои семейства, които стигат до нас, но остават непроверени. Очевидно старият Махджуби отговаря за подобни деликатни неща, така че няма смисъл никой от нас да предприема действия и дори да забелязва проблемите.

Вратата на спортната зала е открехната – в топлите дни там става горещо – и дори без да обръщам глава, усетих бурен порив на враждебност като невидим шрапнел. После той остана зад гърба ми.

Ето. Край.

Неприятно ми е, че се боя да минавам покрай тази пресечка. Всеки ден се наказвам да минавам оттук с надеждата да надмогна страха си. Като момче по същия начин се заставях да приближавам до гнездото на оси под зида в дъното на църковния двор. Осите бяха дебели и отблъскващи, отче, и ми вдъхваха същински ужас, не просто страх, че ще ме ужилят. Изпитвам същото и към спортната зала на Саид – това бодване на адреналина, потта, която щипе подмишниците ми и се събира в ямката на шията ми, едва доловимото ускоряване на стъпките ми, докато подминавам това място, туптенето на сърцето ми, което забързва от страх и после отново облекчено се успокоява след края на самоналоженото ми изпитание.

Прости ми, отче, защото съгреших.

Нелепо. Не съм направил нищо нередно.

Стигнах до моста към Ланскене. От парапета виждах стария Махджуби на верандата му, седнал на ракитовия стол, който сякаш почти се е сраснал с тялото му. Четеше – несъмнено Корана, – но вдигна поглед, когато ме забеляза, и ми махна безочливо с ръка.

Отвърнах на поздрава му възможно най-сдържано. Няма да допусна да бъда въвлечен в недостойно съревнование с този човек. Той се ухили – дори от толкова далеч виждах зъбите му – и дочух кратък смях през открехнатата врата на къщата. На прага се появи лицето на момиченце с жълта панделка. Внучката му, струва ми се, пристигнала на гости от Марсилия. Докато отминавах, смехът се разнесе отново.

– Скрий кибрита! Идва мосю кюрето...

После рязко и заповедно – Мая! – и личицето се скри. На негово място видях Саид Махджуби, който гледаше сърдито изпод молитвеното си кепе. Да ме прости Бог, но май предпочитам подигравките на Махджуби. Саид продължи да ме измерва с яден поглед – нескрито враждебен, заплашителен. Мисли, че съм виновен, отче. Каквото и да кажа, няма да промени мнението си.