Читать «Праскови за кюрето» онлайн - страница 45

Другите жени вървяха заедно, говореха и се смееха. Инес Бенчарки пристъпваше самичка, обгърната от тишина, с изпънати рамене, с високо вдигната глава, отделена в пашкул от сумрак.

Мина достатъчно близо да я докосна. Зърнах цветовете ѝ под черната абая и ме връхлетя внезапен силен спомен за онзи ден на "Пон дез Ар" и за жената, която ме наблюдаваше, за очертаните ѝ с черен туш очи над никаба. Очите на Инес Бенчарки притежават различна красота: източени са като дълъг летен ден и без никакъв грим. Държи ги сведени, докато върви, и околните почти инстинктивно се отдръпват и ѝ правят път. Никой не разговаря с нея. Никой дори не я поглежда.

Питам се какво у нея кара хората да се чувстват неудобно. Със сигурност не е никабът ѝ, понеже и други жени в Ле Маро ходят забулени, без да излъчват тази студенина, това усещане за изолираност. Коя е Инес Бенчарки? Защо никой не говори за нея? И защо поддържат илюзията, че е сестра на Бенчарки, когато Оми и другите от семейство Ал-Джерба явно смятат, че отношенията им са доста по-интимни?

Шеста глава

Сряда, 18 август

Отне ми повече от час, отче, да изжуля черната боя от входната си врата. Надписът обаче още личи – негатив на предишния, пропил се в боята. Ще се наложи да пребоядисам вратата, това е. Като че ли и така клюките не са предостатъчно.

Снощи не мигнах. Въздухът беше прекалено неподвижен, прекалено потискащ.

Събудих се на зазоряване и отворих капаците, за да чуя как далечният призив за молитва долита от Ле Маро. Аллаху Акбар. Бог е велик. Закопнях да ударя църковната камбана, дори и само за да изтрия усмивката от физиономията на Махджуби. Той прекрасно знае, че това, което прави, е забранено. Знае също, че никой местен кмет не би застанал на наша страна: призивът е от вътрешността на джамията и не се използва високоговорител. Буквата на закона формално е спазена.

Аллаху Акбар, Аллаху Акбар...

Явно слухът ми е невероятно силен. Повечето други хора, изглежда, дори не забелязват призива за молитва – Нарсис, който оглушава, твърди, че си въобразявам. Нищо подобно. А в дни като днешния, когато е толкова тихо, че чувам дори вълничките на Тан и чуруликането на всяка птица, призивът на мюезина пронизва ранното утро като дъжд.

Дъжд. Ето това е хрумване. Не е валяло цял месец. Малко дъждец ще ни се отрази добре – ще помогне на градините да разцъфнат, ще отмие праха от улиците, ще охлади пъклено горещите нощи. Но няма да е днес. Днес небето е ясно.

Изпих чаша кафе и се запътих към пекарната на Поату. Купих плик кроасани и малко хляб, занесох ги в къщата на Арманд и ги оставих до входната врата, за да ги намери Виан Роше.