Читать «Праскови за кюрето» онлайн - страница 48

Тътрузенето секна. За миг настана тишина. После се разнесе буен тропот по голите дъски на пода и стъпки по противопожарната стълба. Деца, казах си, пакостници. Изтичах навън с надеждата да пресрещна нарушителите, докато бягат, но докато отворя вратата и се промуша покрай купчината овъглени дърва в градината, те вече се бяха изпарили. Видях само неколцина магриби, които бързо се отдалечаваха надолу по уличката, но можех само да предполагам дали присъствието ми беше съвпадение, или те бяха неканените гости.

Качих се в спалните. Бяха две, едната съвсем малка, до която се стигаше само по стълба през капака. Там имаше кръгло прозорче – спомних си, че Рижия го постави. Качих се на стълбата и надникнах вътре. Щетите изглеждаха незначителни. Беше позамърсено от пушека, но иначе помещението беше почти обитаемо. Детска стая с креватче и плакати на боливудски филмови звезди по стените. Имаше и книги, предимно на френски. Доколкото можех да преценя, нарушителите не бяха пипали нищо.

И тогава зад мен се чу звук. Женски глас попита:

– Какво търсите тук?

Обърнах се. Беше Инес Бенчарки.

Седма глава

Сряда, 18 август

Мисля, че за пръв път чувах гласа ѝ. Беше ясен и почти без акцент, може би долових съвсем лек северен изговор. Както винаги, жената беше покрита до върховете на пръстите. Очите ѝ, за пръв път вперени право в мен, бяха удивително зелени и имаха необикновено дълги мигли.

– Добро утро, мадам Бенчарки – поздравих.

Жената повтори въпроса си:

– Какво търсите в къщата ми?

Не знаех как да отговоря. Промърморих нещо за отговорности към енорията и за разчистване на селския площад, но прозвучах точно толкова виновен, колкото несъмнено ме смяташе тя.

– Просто си помислих – продължих, – че общността може да ви помогне да оправите това място. Да знаете, че сигурно ще минат месеци, докато чакате застраховката. Хазяинът живее в Ажен и може още няколко седмици дори да не дойде да огледа щетите. Но ако всеки даде своята дан...

– Своята дан – повтори жената.

Опитах да се усмихна. Беше грешка. Зад покривалото си тя сигурно беше колона от сол, каменна канара.

– Не ми трябва помощ – поклати глава тя.

– Но вие не разбирате. Никой няма да ви иска пари. Това е само жест на добра воля.

Жената повтори думите си със същия равен и безмилостен тон. Искаше ми се да я убедя, но вместо това отговорих засегнато:

– Е, както желаете, разбира се.

Зелените очи останаха безизразни. Отново опитах колеблива усмивка, но само се почувствах нелепо и виновно.

– Наистина много съжалявам за случилото се – рекох. –Надявам се двете с дъщеря ви да можете да се върнете тук съвсем скоро. Как е момиченцето, между другото?

Жената отново не каза нищо. Мишниците ме засърбяха от пот.

Като младеж в семинарията веднъж ме заподозряха, че съм внесъл цигари в училище и ме изпратиха при отец Луи Дюран, който отговаряше за дисциплината. Не бях носил цигари – макар да знаех кой е виновникът, – но се държах толкова прикрито, че никой не повярва в невинността ми. Наказаха ме и за цигарите, и задето се бях опитал да обвиня един от другарите си, и макар да знаех, че съм невинен, изпитах същия срам като сега, докато разговарях с жената в черно – усещане за пълна безпомощност.