Читать «Праскови за кюрето» онлайн - страница 44
Джоан Харис
Усмихнах се на групата жени. Захра, онази с черния
Спомнях си арабски, колкото да кажа:
–
Жените първо се изненадаха, а после им стана приятно. Захра промърмори учтив отговор. Мая се изкикоти и отново плесна с ръце.
– Мая – направи ѝ забележка Ясмина намръщено.
– Тя е толкова мило дете – отбелязах.
Оми изкряка.
– Само да се запознаеш с моята Дуа – каза тя. – Умът ѝ е като бръснач! И каква памет! Рецитира Корана по-добре от стария Махджуби. Казвам ти, ако беше момче, това момиче вече щеше да управлява селото...
Фатима ме погледна развеселено.
– Оми винаги е искала момчета. Затова насърчава Мая да беснее. И да се подиграва на дядо си.
Оми намигна на Мая. Мая се ухили широко и ѝ отвърна по същия начин.
Ясмина се усмихна, но Захра не. Изглеждаше по-неспокойна от другите, предпазлива и смутена.
– Да предложим чай на гостенката – каза тя.
– Не, наистина не мога – поклатих глава. – Но ви благодаря за сладкишите. Трябва да се връщам. Не искам дъщерите ми да се тревожат.
Взех кошницата си, вече пълна с различни марокански сладкиши.
– И аз съм ги приготвяла един-два пъти – обясних, – но вече правя шоколади. Знаете ли, че държах магазинчето до църквата, където е станал пожарът?
– Така ли? – поклати глава Фатима.
– Е, много отдавна – поясних. – Кой живее там сега?
Настана едва доловима пауза и усмивката на кръглото лице на Фатима поизгуби от сърдечността си. Ясмина сведе поглед и се заигра с панделката в косата на Мая. Захра внезапно доби угрижен вид. Оми изсумтя силно.
– Инес Бенчарки – отговори тя най-накрая.
Инес. Значи така се казва, помислих си.
– Сестрата на Карим Бенчарки – допълних.
– Кой ти каза? – попита Оми.
– Някой от селото.
Захра стрелна Оми с кос поглед.
– Оми, моля те...
Тя направи гримаса.
– Може би друг път. Надявам се пак да ни дойдеш на гости. И донеси от тези твои шоколади. Доведи и децата си.
– Разбира се.
Извърнах се към вратата. Фатима ме изпрати навън.
– Благодаря за прасковите.
Усмихнах се.
– Винаги си добре дошла.
Слънцето беше залязло. Скоро щеше да мръкне и навсякъде в Ле Маро хората щяха да седнат край масата и да прекратят дневния пост. Богомолците вече си тръгваха от джамията. Неколцина ме измериха с любопитни погледи, докато пресичах булеварда – необичайно е да видиш тук жена: сама, облечена като мен с джинси и риза и с разпусната коса. Повечето просто се престориха, че не ме виждат, и нарочно отклониха поглед, което в Танжер е проява на уважение, но в Ланскене като нищо ще мине за оскърбление.
Почти всички минувачи бяха мъже – по време на Рамазан жените често остават у дома и приготвят