Читать «Праскови за кюрето» онлайн - страница 42

Ами Жената в черно? Разбира се, нямам доказателство, но някак съм убедена, че прасковите са ѝ любими.

Някога знаех кое е любимото на всеки. Част от мен все още знае, въпреки че дарбата, която майка ми толкова много ценеше, по-често е била проклятие. Знанието невинаги е удобно. Дори властта невинаги е нещо хубаво. Преди години си научих урока, когато Зози дьо л’Алба нахлу в живота ни като ураган с алени обувки. Прекалено много е заложено на карта, за да яхна вятъра и да бъда истински щастлива, много са отговорностите, когато четеш хорските сърца.

Трябва ли наистина да правя това? Мога ли да променя нещо тук? Или Жената в черно ще се окаже моята собствена черна пинята, пълна с думи, които по-добре да останат непрочетени, истории, които по-добре да останат тайна?

Пета глава

 

Вторник, 17 август

Очаквах да открия Жената в черно, но вместо това, когато отидох до къщата със зелените кепенци, вратата отвори по-възрастна жена. В края на шейсетте, с кръгло лице, пълничка, с гъста прошарена коса, която се беше измъкнала изпод хлабаво завързания бял хиджаб. Изглеждаше изненадана да ме види – първоначално дори малко подозрителна, – но когато ѝ дадох прасковите и споменах, че съм видяла Мая предната вечер, лицето ѝ се разтегна в широка усмивка.

– Ах, малката винаги се забърква в неприятности! – възкликна тя. – Толкова е непослушна!

Говореше със снизходителност, която само една баба може да си позволи. Усмихнах се.

– И аз имам малко момиче. Розет. Вероятно скоро ще я видите. И моята Анук. Между другото, аз съм Виан.

Подадох ръка. Жената стисна пръстите ми съвсем леко, което се брои за ръкостискане в Танжер.

– Съпругът ви?

– В Париж е – отвърнах. – Тук сме само за няколко дни.

Жената се представи като Фатима. Съпругът ѝ беше Медхи ал-Джерба. Съвсем бегло си спомних името, Рейно го беше споменал в разговора ни, когато пристигнах: каза, че държат някакъв магазин, че живеят в Ле Маро от почти осем години, че Медхи е от стара Марсилия и от време на време си пийва по чаша вино.

Фатима посочи вратата.

– Моля, заповядайте на чай...

– Не искам да се натрапвам – поклатих глава. – Знам, че сте много заети. Дойдох само да ви поздравя и да донеса малко праскови. Имам много, а...

– Влезте, влезте! – настоя Фатима. – Тъкмо готвя. Ще ви дам нещо за вкъщи. Обичате ли мароканска кухня?

Казах ѝ, че съм прекарала шест месеца в Танжер като момиче. Усмивката ѝ стана още по-широка.

– Правя най-хубавата халва чебакия. С ментов чай или камар-ел-дин  – може да занесете вкъщи на семейството си.

Не може да се изпусне такова предложение. Знам го от опит. Годините, през които с майка ми пътувахме, ме научиха, че храната е универсален паспорт. Каквито и ограничения да налагат езикът, културата или географията, храната преминава всички бариери. Да предложиш храна означава да протегнеш приятелска ръка; да я приемеш означава да бъдеш приет и в най-затворените общества. Чудех се дали Франсис Рейно някога се е сещал за този подход. Доколкото го познавам, едва ли. Рейно има добри намерения, но не е човек, който ще си купи халва чебакия или ще изпие чаша ментов чай в малкото кафене на ъгъла на булевард "Пти Багдад".