Читать «Праскови за кюрето» онлайн - страница 42
Джоан Харис
Ами Жената в черно? Разбира се, нямам доказателство, но някак съм убедена, че прасковите са ѝ любими.
Някога знаех кое е
Трябва ли наистина да правя това? Мога ли да променя нещо тук? Или Жената в черно ще се окаже моята собствена черна пинята, пълна с думи, които по-добре да останат непрочетени, истории, които по-добре да останат тайна?
Пета глава
Очаквах да открия Жената в черно, но вместо това, когато отидох до къщата със зелените кепенци, вратата отвори по-възрастна жена. В края на шейсетте, с кръгло лице, пълничка, с гъста прошарена коса, която се беше измъкнала изпод хлабаво завързания бял
– Ах, малката винаги се забърква в неприятности! – възкликна тя. – Толкова е непослушна!
Говореше със снизходителност, която само една баба може да си позволи. Усмихнах се.
– И аз имам малко момиче. Розет. Вероятно скоро ще я видите. И моята Анук. Между другото, аз съм Виан.
Подадох ръка. Жената стисна пръстите ми съвсем леко, което се брои за ръкостискане в Танжер.
– Съпругът ви?
– В Париж е – отвърнах. – Тук сме само за няколко дни.
Жената се представи като Фатима. Съпругът ѝ беше Медхи ал-Джерба. Съвсем бегло си спомних името, Рейно го беше споменал в разговора ни, когато пристигнах: каза, че държат някакъв магазин, че живеят в Ле Маро от почти осем години, че Медхи е от стара Марсилия и от време на време си пийва по чаша вино.
Фатима посочи вратата.
– Моля, заповядайте на чай...
– Не искам да се натрапвам – поклатих глава. – Знам, че сте много заети. Дойдох само да ви поздравя и да донеса малко праскови. Имам много, а...
– Влезте, влезте! – настоя Фатима. – Тъкмо готвя. Ще ви дам нещо за вкъщи. Обичате ли мароканска кухня?
Казах ѝ, че съм прекарала шест месеца в Танжер като момиче. Усмивката ѝ стана още по-широка.
– Правя най-хубавата халва
Не може да се изпусне такова предложение. Знам го от опит. Годините, през които с майка ми пътувахме, ме научиха, че храната е универсален паспорт. Каквито и ограничения да налагат езикът, културата или географията, храната преминава всички бариери. Да предложиш храна означава да протегнеш приятелска ръка; да я приемеш означава да бъдеш приет и в най-затворените общества. Чудех се дали Франсис Рейно някога се е сещал за този подход. Доколкото го познавам, едва ли. Рейно има добри намерения, но не е човек, който ще си купи халва