Читать «Праскови за кюрето» онлайн - страница 41

Естествено, можем да се приберем довечера. Наистина е много просто. Какво ме задържа тук? Носталгия? Спомен? Няколко карти?

Не, нито едно от тези неща. Тогава какво?

Прибирам картите обратно в кутията. Докато го правя, една от тях се изплъзва и пада с лице към пода. Жена с хурка в ръка, от която се развива полумесец. Лицето ѝ е скрито в сянка. Луната. Карта, която дълго свързвах със себе си, но днес тя е някой друг. Може би заради полумесеца, който толкова прилича на онзи над джамията. Или пък заради скритото лице, което ме връща към Жената в черно, жената, която само мярнах, но чиято сянка се е проснала върху река Тан до Ле Маро, въвлича ме, притегля ме към дома...

Дом. Отново тази дума! Но Ланскене не е мой дом. И все пак притегателната сила на тази дума е голяма. Знам ли изобщо какво означава? Може би Жената в черно може да обясни – ако успея да я намеря.

Анук се е върнала след деня, прекаран с Жано, с жизнерадостна лятна усмивка и изгорял от слънцето нос. Оставям я с Розет, чийто малък приятел най-накрая се е прибрал заедно с кучето си. Ала подозирам, че отново ще се видим с Пилу, Влад и Жано през следващите няколко дни.

– Добре ли си прекара?

Анук кимва. Очите ѝ блестят. Въпреки разликата в цвета днес тя много прилича на Розет: влажният вятър около Тан е превърнал косата ѝ в буйни къдрици. Радвам се, че е намерила приятел на това място, нищо че е синът на Жолин Дру. Спомням си светлоокото малко момче, отначало свито, но съвсем скоро въвлечено в чудатите игри на Анук. Шоколадовите мишки му бяха любими: пъхаше ги в току-що изпечен хляб, за да си направи кифла с шоколад. Сега трябва да е на възрастта на Анук, може би малко по-голям. Пораснал е, откакто го видях за последен път, по-висок е и от двамата си родители, въпреки че илюзията за зрялост е опровергана от юношеската отпуснатост и от тромавата му ленива походка, когато си мисли, че никой не го гледа. Радвам се, че Жано е запазил нещо от малкото момче, което беше. Толкова много мои познати са се променили, някои дори неузнаваемо.

Часовникът на "Сен Жером" удря шест часа. Идеален момент да се отбия при нашите съседи. Мъжете сигурно все още са в джамията. Жените ще приготвят ифтар.

– Искам да изляза за малко. Ще се оправите ли?

– Разбира се. Ще приготвя вечеря – кимва Анук.

Това означава отново сушена паста, предполагам, приготвена на печката с дърва на Арманд. В килерчето има буркан от нея, но не смея дори да предположа колко е стара. Анук и Розет обичат паста най-много от всичко, с малко зехтин и босилек от градината и двете ще бъдат доволни. Има и праскови, коняк с череши и сливи от Нарсис, плодова пита със сини сливи от жена му, питки и сирене от Люк.

Погледнах към къщата със зелените кепенци. Обещах на Мая праскови. Анук ми помогна да набера няколко. Сложих ги в кошница върху листа от глухарчета. Почти бях забравила това през осемте години в Париж – аромата на праскови на дървото, слънчеви и опияняващи, леко горчивия мирис на тези листа, като на прашни павета след дъжд. На мен ми мирише на детство, на улични сергии и летни нощи.