Читать «Праскови за кюрето» онлайн - страница 40

Внезапно се разтревожих.

– Никога ли не е споменавала баща ти? Изобщо?

Отново тази усмивка, бляскава като слънчевата светлина, която се отразява във водата.

– Казва, че бил пират, който плавал по реката. Сега той е в открито море, пие ром от кокосова черупка и търси заровени съкровища. Мама твърди, че приличам на него, а като порасна, ще се махна оттук и ще преживея много приключения. Може би ще го срещна някъде по пътя.

Разтревожих се още повече. Прозвуча като една от историите на Рижия. Винаги съм смятала, че Жозефин има слабост към Рижия. Всъщност по едно време дори си мислех, че може би двамата ще се влюбят. Но животът умее да обърква най-съкровените ни очаквания и бъдещето, което бях планирала за всички нас, се оказа много по-различно.

Жозефин мечтаеше да се махне, а вместо това остана в Ланскене; аз си обещах никога да не се връщам в Париж, а именно в Париж се спрях. Подобно на вятъра, животът обожава да ни води на места, където най-малко сме очаквали да бъдем, постоянно да сменя посоките, да коронясва просяци, да сваля крале, любовта да избледнява до безразличие, а заклетите врагове да умират като приятели.

Никога не предизвиквай живота, казваше майка ми. Защото животът играе нечестно, сменя правилата, краде картите право от ръцете ти и понякога заличава изобразеното върху тях...

Изведнъж ми се прииска отново да гледам на картите Таро на мама. Носех ги със себе си, разбира се, но отдавна не бях отваряла кутията от сандалово дърво. Страхувам се, че съм забравила как се прави... или може би не се страхувам от това.

В къщата на Арманд, където все още се долавяше нейното ухание – на лавандулата, която държеше между бельото, на черешите в бутилките с коняк, които дори сега бяха наредени по рафтовете на малкото килерче, – най-накрая отворих кутията на майка си. Тя миришеше на нея, точно както къщата на Арманд миришеше на Арманд, сякаш след смъртта си мама се бе смалила до тесте карти, но гласът ѝ беше по-силен от всякога.

Разцепих картите и ги наредих. Отвън, в Ле Маро, Розет все още играеше с новия си приятел. Картите са стари, малко намачкани; гравюрите върху тях са изтънели от честото използване.

Седмица мечове: безполезност. Седмица пентакли: неуспех. Кралица чаши изглежда резервирано, изглежда като жена, която е разочарована толкова силно и толкова често, че не смее да се надява отново. Рицарят чаши, който би трябвало да е динамична карта, е пострадал от вода, лицето му изглежда смутено и покварено. Кой е той? Изглежда ми познат. Но не предлага отговор на въпроса ми. Във всеки случай...

Картите са лоши. Знам, че трябва да ги прибера. Така или иначе, какво правя тук? Почти ми се иска да не бях отваряла писмото от Арманд, Рижия никога да не го беше донасял, да го беше хвърлил в Сена.

Проверих телефона си. Никакви съобщения от Рижия. Най-вероятно не е проверявал съобщенията си – много е несериозен, що се отнася до мобилните телефони, както и до писмата, – но след онова, което научих днес, имам нужда от този обикновен контакт. Убеждавам се, че е абсурдно – никога не съм се нуждаела от никого. И все пак не мога да спра да си мисля, че колкото по-дълго остана в Ланскене, толкова по-несигурна ще става връзката с новия ми живот...