Читать «Праскови за кюрето» онлайн - страница 39

Допих цитронадата си и платих. Слънцето вече прижуряше. Розет е на осем, но е дребничка за възрастта си, а Пилу може и да беше по-малък. Тръгнах надолу по моста и ми се прииска да си бях взела шапка. Децата строяха бент в песъчливите плитчини. Чувах Розет да бърбори на тайния си език – бамба-дда-бамба-дда-бам!, – а Пилу даваше нареждания, очевидно в подготовка за пиратско нападение.

–Напред! Назад! Оръдията! Бам!

– Бам! – повтори Розет.

Много добре познавах тази игра, Анук я беше играла с Жано Дру и приятелите си по улиците на Ле Маро преди осем години.

Момчето ме погледна и се ухили.

– Вие магриби ли сте? – попита.

Поклатих глава.

– Но тя говори на чужд език, нали? – отбеляза той и хвърли поглед към Розет.

– Не точно чужд – усмихнах се аз. – Не говори много, обаче разбира какво ѝ казваш. Много е умна, що се отнася до някои неща.

– Как се казва?

– Розет – осведомих го. – А ти си Пилу. Как е цялото ти име?

– Жан–Филип – ухили се отново той. – А това е кучето ми Владимир. Кажи здравей на госпожата, Влад!

Кучето излая, отръска се и изпрати пръски, които описаха дъга над малкия мост.

Розет се засмя. Хубава игра, рече тя на езика на знаците.

– Какво казва?

– Харесва те.

– Супер.

– Ти си момчето на Жозефин – продължих аз. – Аз съм Виан, стара приятелка на майка ти. Отседнали сме в Ле Маро, в старата къща на госпожа Воазен. – Замълчах. – Искам да ви поканя и двамата. И баща ти, ако иска.

– Нямам баща – сви рамене Пилу. Звучеше леко отбранително. – Е, очевидно имам, но...

– Не знаеш кой е?

– Да. Точно така – ухили се Пилу.

– И моето момиче казваше така. Другата ми малка дъщеря, Анук.

Пилу се взря в мен ококорен.

– Знам коя си – каза той. – Ти си госпожата от магазина, която е правила шоколадови бонбони!

Усмивката му стана по-широка и той подскочи въодушевено във водата.

– Мама постоянно говори за теб. На практика си известна.

– Не бих казала – засмях се.

– Все още честваме празника, който си започнала преди толкова много години. Празнуваме го на Великден, пред църквата. Има танци, търсене на великденски яйца и изработване на шоколадови скулптури и всякакви други неща.

– Наистина ли? – попитах.

– Страхотно е.

Спомних си своя празник на шоколада: витрината, ръчно нарисуваната табела, Анук на шест години, преди половин живот, която шляпаше в плитчините с жълтите си гумени ботуши и надуваше пластмасовия си тромпет, докато Жозефин танцуваше пред църквата, а Рижия стоеше наблизо с онази физиономия, наполовина навъсена, наполовина срамежлива...