Читать «Праскови за кюрето» онлайн - страница 19

В онези далечни дни мястото бликаше от цветове: на пазара, в магазините, по витрините с храна и топове коприна. Булевард "Де Маро" имаше внушително име, но всъщност беше малък път с едно платно през бедния квартал на Ланскене, калдъръмът и паветата му бяха ограбени от поколения цигани и улицата беше занемарена от общинските съветници, сметнали, че е по-добре бюджетът им да обслужва нашата общност.

Магрибите, изглежда, нямаха нищо против. Много от тях идваха от други бедняшки квартали и наполовина изоставени апартаменти. Караха очукани стари коли без спирачки или застраховка и не се интересуваха от състоянието на пътищата. В началото младежите им се смесиха с нашите: момчетата играеха футбол на пазарния площад, момичетата се сприятеляваха с нашите в училище. Част от възрастните им жени се научиха да играят петанк – станаха обезпокоително добри на него и няколко пъти победиха нашите редовни играчи. Не бяха същинска част от Ланскене, но не бяха и външни хора, затова много от нас смятаха, че те донесоха нещо в селото ни – полъх от далечни места, аромат на чужди култури, привкус на екзотика, – което липсваше в другите стари крепости по Гарона и Тан.

Някои си останаха предпазливи към чужденците – например Луи Ашрон, – но повечето от нас се радваха, че Ле Маро придобива нов живот. Жорж Клермон беше сред най-доволните: съветът, който субсидираше проекта за благоустройство, му плащаше добре, но той спечели още повече, като оряза всичко възможно – новодошлите така и не забелязаха, че използва чам вместо дъб или че маже стените с три ръце вар, а не с пет. Съпругата му Каро щастливо прие допълнителния доход и се направи, че не забелязва потресаващото състояние на пътя. И магрибите първоначално бяха приятелски настроени: спомням си как Жозефин Муска носеше купища сладкиши от магазинчето в края на булеварда – собственикът му беше Медхи ал-Джерба, роден и отгледан в стара Марсилия, със силен южняшки акцент, – за да ги предлага на постоянните клиенти на кафенето си. Спомням си и как тя се опита да им се отплати, като им подари няколко дузини бутилки вино, и как оклюма, когато разбра, че никой от новодошлите не близва алкохол. (По-късно установихме, че това не е съвсем вярно; Медхи ал-Джерба си пийва от време на време, но само с медицинска цел, а един-двама от по-младите мъже се промъкваха в "Кафе де Маро", когато си мислеха, че роднините им не ги виждат.) Затова вместо вино Жозефин им занесе саксии с мушкато, които да сложат на первазите на прозорците си, така че през цялото лято улиците на Ле Маро имаха алени акценти. Спомням си футболните мачове между нашите момчета и магрибите и как понякога бащите идваха да гледат, всеки от своята страна на площада, а след това, когато приключеше мачът, се здрависваха тържествено. Спомням си дори как Каро Клермон свикваше сутрешни събирания на кафе за майките и техните деца в името на entente cordiale, сякаш беше социален работник от Париж, а не дребничка домакиня от провинцията...