Читать «Праскови за кюрето» онлайн - страница 18

Първите дойдоха от Марсилия или Тулуза, от предградията на градове с такава престъпност, че бяха избягали заедно със семействата си на по-спокойни места, в Бордо, Ажен, Нерак и оттам – най-накрая в Ле Маро, който общината искаше да благоустрои и където Жорж Клермон, нашият местен строител, беше извънредно щастлив да ги приеме.

Това беше преди почти осем години. Виан Роше вече беше заминала. Рижия все още беше тук. Работеше по лодката, която един ден щеше да се превърне в негов дом, живееше в "Кафе де Маро", за което плащаше, като поработваше от време на време – предимно за Жорж Клермон, който тутакси познаваше добрия дърводелец и с удоволствие плащаше по-малко от минималната надница на работник, който никога не се оплаква, винаги приема пари в брой и се справя с всякакви хора.

Тогава Ле Маро беше много различен. Здравето и безопасността все още не бяха подлудили нашите общински съветници, а изоставените къщи бързо и евтино можеха да се превърнат в домове и магазини. В квартала вече имаше магазин за платове и още един за манго, леща и гулия. Имаше кафене – никакъв алкохол, само ментов чай, и стъклени наргилета с киф, ароматната смес от тютюн и марихуана, популярна в Мароко. Всяка седмица имаше пазар, на който се продаваха странни и екзотични плодове и зеленчуци, докарани от пристанището в Марсилия, и малка пекарна, в която предлагаха питки и палачинки, сладки млечни рулца, медени сладкиши и банички с бадемов пълнеж.

В онези дни нашата общност от магриби наброяваше само три или четири семейства и всички живееха на една улица, която някои от селяните (непознаващи географията) наричаха булевард "Пти Багдад". Не че някой от новодошлите някога е виждал Багдад – повечето бяха второ или трето поколение имигранти, чиито родители бяха дошли във Франция да търсят по-добър живот. Облеклото им беше пъстро и разнообразно: от типичните за Мароко джелаби и кафтани, до качулатите бурнуси на арабите и берберите и съвременните европейски дрехи, обикновено съчетани с някаква шапка – молитвено кепе и дори фес – в зависимост от произхода им.

Разбира се, всички бяха мюсюлмани, говореха на арабски и берберски помежду си, ходеха в голямата джамия в Бордо и постеха по време на Рамазан. Гледаха на един от мъжете като на свой водач и имам – Мохамед Махджуби, вдовец на седемдесет години, който живееше с най-големия си син Саид, съпругата му, майка ѝ и двете им дъщери тийнейджърки Соня и Алиса.

Мохамед Махджуби беше обикновен човек с дълга бяла брада и дяволити очи, когото често можеш да видиш да седи на верандата си на брега на Тан, да чете, да яде осолени сливи и да плюе костилките в реката. Синът му Саид ръководеше малка спортна зала, докато снаха му въртеше домакинството и се грижеше за възрастната си майка. Внучките му обитаваха два свята – носеха джинси и туники с дълги ръкави на училище, но по-традиционни дрехи вкъщи, а дългите им коси бяха прибрани под цветни забрадки.