Читать «Праскови за кюрето» онлайн - страница 20
Джоан Харис
Казвам всичко това, за да ти докажа, отче, че тези хора бяха добре дошли. Знам, че в миналото съм проявявал нетолерантност и се опитвам да компенсирам. Когато Жан-Пиер Ашрон обезобрази стената на спортната зала на Саид Махджуби, аз се намесих и го накарах да изчисти графитите. Когато Жолин Дру отказа да преподава на Захра ал-Джерба, докато тя не махне забрадката си, аз бях този, който ѝ напомни, че едностайното начално училище в Ланскене не е лицей в Париж – самата Жолин носи малък златен кръст, който, ако ще се придържаме строго към правилата, също трябва да сваля пред вратата на училищния двор.
Накратко, дори да ви е трудно да повярвате, аз уважавах новодошлите. Не съм от хората, които лесно се сприятеляват, но нямам нищо против малката общност на Ле Маро – всъщност смятах, че ние можем да си вземем някои поуки от тях.
След това се случи първото събитие. Откакто пристигна, старият Махджуби се опитваше да превърне една от старите сгради на Ле Маро в джамия. Доколкото разбрах, планът беше прекалено скъп, за да си струва, дори да има свободна подходяща сграда. Голямата джамия в Бордо всъщност не беше толкова далеч, а освен това цялото население на Ле Маро все още се състоеше само от шепа семейства – може би около четирийсет души.
Плановете предизвикаха дискусии. От отсрещния бряг на реката имаше опозиция, която се изразяваше в енергичните протести на непоклатими католически семейства като Ашрон и Дру. Мисълта за джамия на няма и пет минути пеша от нашата църква им се струваше като фронтално нападение, като плесница по лицето на "Сен Жером", дори на самия Бог...
Старият Махджуби ме помоли да се намеся. Може би аз не бях най-подходящият човек. Не подкрепях идеята за джамия не защото бях против самата джамия, а защото всичко това изглеждаше излишно...
Махджуби отказа да приеме, че е победен. С помощта на сина си Саид той си присвои една от старите работилници за щавене на кожа и в крайна сметка със средства на мюсюлманската общност и след много преговори с местната власт, с помощта на Жорж Клермон (разбира се) и на някои доброволци от Ле Маро, изоставената сграда точно в края на булеварда се превърна в селската джамия и център на общността.