Читать «Праскови за кюрето» онлайн - страница 17

Съвсем в неин стил е да иска от приятелите си да носят плевели – Виан Роше ми разказа всичко за писмото от Люк Клермон и за бележката от Арманд Воазен вътре. Съвсем в стила на Арманд е и да се намеси – от отвъдното!, – да разруши спокойствието ми със спомени за онова, което беше някога. Твърди, че в рая има шоколад. Богохулна и неуместна мисъл, но все пак една тайна част от мен се моли на Бог тя да има право.

Децата седнаха и зачакаха отстрани на мраморния улей, който сега беше подходящо засаден с редичка от спретнат френски невен. Усещам намесата на Каролин Клермон, дъщерята на Арманд – поне по кръв. Забелязах нещо под невена, някакъв плевел. Наклоних се да го изскубна и разпознах дръзкото стебло на морковче да се подава от земята. Усмихнах се и го оставих. На Арманд и това щеше да ѝ хареса.

Виан Роше привърши с гроба и се изправи.

– Сега може би ще ми кажете – рече тя. – Какво точно се случва?

– Разбира се, госпожице Роше – въздъхнах.

Поведох ги към Ле Маро.

Десета глава

Неделя, 15 август

За да разберете, трябва наистина да видите сами за какво говоря. Ле Маро е бедняшкият квартал на Ланскене, ако изобщо може да има такова градско нещо в село с население от не повече от четиристотин човека. Някога там се намираха работилниците за щавене на кожа, които бяха главният източник на приходи в Ланскене, а всички постройки по брега на реката бяха свързани с това производство.

Работилниците за щавене на кожа вонят и замърсяват, затова Ле Маро от край време си беше откъснато място, надолу по реката, далеч от селото, със своя атмосфера на зловоние, мръсотия и бедност. Но това е било преди сто години. Сега, разбира се, повечето от работилниците и къщите от тухли и дърво са превърнати в магазинчета и евтини жилища. Река Тан отново е чиста и децата идват тук, за да газят във водата и да си играят на местата, където някога жените са търкали кожи по големите плоски камъни, вдлъбнати от десетилетия изтощителен труд.

Тук речните плъхове (политическата коректност вече не позволява да ги наричаме цигани) обичат да връзват лодките си и да палят огньове по брега, да правят палачинки на плоча и да свирят на китара, да пеят, да танцуват, да продават евтини дрънкулки на децата ни и да рисуват ръцете им с къна за ужас на родителите им и на Жолин Дру, която ръководи селското училище.

Поне така беше някога. Сега децата странят от това място, повечето селяни също. Дори речните плъхове не припарват – не съм виждал да пристига лодка, откакто Рижия си тръгна преди четири години. Сега над Ле Маро цари различна атмосфера – носи се мирис на подправки и на пушек, звуците на чужда страна...

Не ме разбирайте погрешно. Не е вярно, че не харесвам чужденци. Някои хора в Ланскене са такива, но аз не съм от тях. Не се поколебах да приветствам първите няколко имигрантски семейства – всички онези тунизийци, алжирци, мароканци, пие ноар, наричани събирателно магриби, – когато се преместиха тук от Ажен с пълното съзнание, че в село като нашето, където хората си имат установени навици и са откъснати от случващото се в големите градове, жителите вероятно ще се съпротивляват на пристигането на група хора, толкова различни от самите тях.