Читать «Праскови за кюрето» онлайн - страница 171

– Какво искаш да кажеш?

Той ме погледна. Очите му бяха зелени като джанки.

– Може би ти се нуждаеш от Ланскене, а не обратното.

Разбира се, той греши. Не се нуждаех от Ланскене. Но думите му разтварят нещо у мен, някаква тайна клетка на копнеж и скръб. Защо виждам тези неща, запитах се. Защо откликвам на повика на вятъра?

Няма ли да настъпи момент, когато ще се освободя от тази тревожна необходимост? Не, не плача. Аз никога не плача. Двамата седнахме на палубата. Намерих онова местенце на рамото му, в което главата ми идеално приляга, и двамата дълго мълчахме, заслушани в щурците и жабите сред тръстиките. После, без да си продумаме, си намерихме подслон под дърветата и се любихме на лунна светлина, заобиколени от мириса на влажна пръст и нощ. Странно колко бяхме привикнали с ежедневието си – хрумна ми, че не сме се любили на открито от последния път тук.

Върнахме се на лодката, където Анук и Розет още спяха. Рижия извади одеяла на палубата и двамата легнахме и се загледаме към Млечния път, който се извиваше като фойерверк...

Дълго не можах да заспя. Навън нощта се бе кротнала. Дори жабите бяха млъкнали, а Тан беше станала искрящо и мъгливо бяла. Станах и седнах край огъня, наблюдавах как небето изсветлява. Рижия винаги заспива лесно. Освен това никога не знае колко е часът и кой ден от седмицата е. Ако беше карта Таро, щеше да е Шутът, който свирука към небето с развързана връзка на едната обувка, сляп за всякакви пречки – Шутът, който винаги казва истината, понякога дори без да я знае.

Но въпреки това той греши, нали? Никога не съм се нуждаела от Ланскене. В известен смисъл обичам това място, но никога не съм принадлежала тук. Как бих могла? Аз съм свободен дух. Пътувала съм надалеч, видяла съм твърде много неща, за да се поместя в такова тясно място. Ланскене су Тан. Абсурдно е, нелепо е, че такова малко и тесногръдо местенце има огромна власт над сърцето ми. Какво има в Ланскене? Село като всяко друго на брега на Тан. Съвсем обикновено място, не толкова привлекателно като Пон ле Саол, не с богата история като Нерак. Да, разбира се, има спомени, но същото важи за още сто различни градчета, сто различни общности. Аз все още ли съм свободен дух? Или съм само бурен, който полита накъдето го духне вятърът?

На зазоряване се върнах на палубата и отново се помъчих да заспя. Явно съм успяла, защото когато се събудих, слънцето грееше, Рижия го нямаше, децата се размърдваха сънливо в каютата и вятърът отново беше сменил посоката.

Трета глава

 

Събота, 28 август

Жената в черно се върна отново снощи. Този път донесе термос с ментов чай и резени студено печено агнешко, увити в някакви палачинки. Бях си обещал да се въздържам от недостойни молби, затова приех храната безмълвно и само вдигнах поглед към нея от основата на стълбите, чиито само две горни стъпала бяха останали сухи. Затова се налага да стоя почти до бедрата във вода.

Явно ѝ стана неловко от този факт.

– Водата скоро ще престане да се покачва – увери ме. –Днес изобщо не е валяло.

Свих рамене, но не казах нищо.