Читать «Праскови за кюрето» онлайн - страница 169

Показах се между дърветата.

– Маман! – провикна се Анук. – Намерихме Жозефин. И виж кой още!

Жозефин се изправи още щом се появих на пристана. Беше облечена с джинси и рибарски пуловер, а косата ѝ беше като светла корона на фона на отблясъците от водата.

– Смятах да те потърся – поде тя, – но...

Аз обаче не я слушах. Цялото ми внимание беше насочено към фигурата на брега на реката. Светлината от огън позлатяваше лицето му и превръщаше червената му като чушка коса в кръг от буен огън...

– Здравей, страннице – обади се фигурата.

Кой друг можеше да бъде?, помислих си. Рижия.

Втора глава

Петък, 27 август

Жозефин започна да обяснява:

– Отидох да търся лодката. Реших, че ако я намеря, може би Рейно... – сви рамене тя. – Не я открих. Вместо това намерих Рижия. И онази жена беше с него.

Рижия се усмихна. Има много подкупваща усмивка – непосредствена и в същото време интригуващо неохотна, – в която участва цялото му лице, включително очите. Този път там имаше въпрос. Аз се качих на пристана и го прегърнах. Миришеше на пушек от огъня и на нещо неопределимо, но познато като шумоленето на вятъра. Може би беше мирисът на дома. Устните ми намериха неговите, целунахме се. Засега въпросът намери отговор.

– Никога ли не включваш телефона си? – попитах.

Той се ухили.

– Изгубих зарядното. А после, когато получих съобщенията ти...

– Вече няма значение. Ти си тук. Но къде е Инес?

Сега Рижия разказа историята си. Пристигнал с влак преди два дни и отишъл при приятели в Ажен. Всички по реката познаваха Рижия, беше работил на практика по всяка лодка от Гарона до Тан и хората му се доверяваха инстинктивно. Намерили черната лодка надолу по течението, незаконно закотвена точно пред Ажен, а Инес и Дуа все още били на борда. Рижия веднага познал лодката, оправил двигателя и я върнал у дома.

– Ами Инес?

Той сви рамене.

– Каза, че тук имала проблеми. Не искала да открадне лодката, но когато тя се понесла по течението, но знаела как да я върне обратно.

– Тя ли ти каза това?

– Защо не?

Вярно е, разбира се, хората говореха с Рижия. У него има нещо, което предизвиква доверие. Деца, животни, хора в нужда... подобно на Свирача от Хамелин той печели последователи където и да отиде. Въпреки това излъчва и отчуждение, което никой не е успял да преодолее, дълбока и мълчалива неохота да говори за миналото, отказ да се обяснява при каквито и да било обстоятелства. Оттук и нежеланието му да обсъжда Жозефин и дори да спомене за съществуването на Пилу, макар сигурно да си е давал сметка, че ако мълчи, ще изглежда виновен.

Ала на реката това е позволено. Никой не задава много въпроси. Приятелствата се градят на основата на половин туба бензин, дадена назаем. Реката има само настояще, миналото остава на брега. Имената най-често са прозвища, никой няма документи. Криминални досиета, минали грешки, развалени семейства, нищо от това няма значение. Животът е простичък и подреден...