Читать «Праскови за кюрето» онлайн - страница 170

Отново погледнах към Жозефин. Стори ми се, че изглежда смътно разтревожена, че цветовете ѝ са избледнели и колебливи. Може би защото отново виждаше Рижия, помислих си с искрица неудобство. Но това беше нелепо, най-вероятно тя се притесняваше за Рейно.

А що се отнася до Рижия...

Няколко дни на реката бяха разбудили отново нещо у него.

Трудно ми беше да определя точно какво: нещо, което отсъстваше от толкова отдавна, че дори не бях забелязала кога е изчезнало. Една голяма лодка къща на постоянен пристан не е същото като речна лодка. Спазваш определени правила, плащаш такси, а парижката речна общност е напълно различна. Тук, на Тан, той отново е свободен. И промяната е още по-смайваща, понеже той не я съзнава.

– Къде са Инес и Дуа сега?

– Върнах ги с колата си – обясни Жозефин. – Рижия ми се обади. Сигурно са се прибрали вкъщи.

– Не видя ли къде?

– Не – поклати глава тя. – Важно ли е?

Анук наблюдаваше нетърпеливо.

–Маман! Жан-Лy ми изпрати есемес!

Прегърнах я.

– Много се радвам. Сигурна съм, че той ще се оправи.

– И имаме картофи!

– Картофи ли? – попитах.

Рижия посочи към огъня.

– Намерих диви картофи, които растат по целия бряг на реката. Опитай, Виан. Много са вкусни.

С помощта на остра пръчка си взех един печен картоф. Под овъглената обелка се оказа наистина вкусен: сладък, брашнен и бледорозов. Другите също си взеха и всички заедно изядохме картофите, седнали на палубата. Двете с Жозефин разказахме на Рижия за Рейно, Инес и Алиса, и за всичко случило се след пристигането ни...

Отне ни доста време. Когато приключихме, Жозефин отиде да види как е Пилу и отново ни остави сами. Розет и Анук вече спяха, сгушени в каютата.

Луната започваше да залязва и Тан беше покрита с миниатюрни отражения. Рижия хвърли шепа сухи стърготини върху въглените – веднага се разнесе силен мирис на лимонова трева и лавандула, на градински чай, ябълка и бор като огньовете на открито от детството ми.

– Тя ми разказа за Пилу. И че е излъгала Пол-Мари – казах.

– О! – Очите му бяха непроницаеми.

– Съжалявам.

– За какво?

Какво можех да кажа? Съжалявам, задето си помислих, че ме лъжеш? Задето си помислих, че е възможно да си водил такъв мъчителен двойствен живот и в същото време да си се преструвал на открит като разперена длан.

Свих рамене.

Вече няма значение. Липсваше ми, Рижия. На всички им липсваше.

Той хвана ръката ми.

– Тогава защо не си дойде? – Въпросът му отново беше в очите. – Виан, вече не живееш тук. Дойде за малко. А ето те тук, отново в Ланскене, правиш същите неща като предния път, замесваш се...

– Смяташ, че не бива да се замесвам, така ли?

Той сви рамене.

– Но Арманд ме доведе. Писала ми е по някаква причина. Твърдеше, че някой се нуждае от помощта ми...

Той отново сви рамене.

– Винаги ще има такива хора.