Читать «Праскови за кюрето» онлайн - страница 173

Четвърта глава

 

Събота, 28 август, 9,40 ч.

Той се върна малко след девет с кроасани и кифли с шоколад. Изядохме ги на палубата, докато Анук приготвяше кафе в кухничката, а Розет си играеше с Бам на брега.

– Щях да си дойда по-рано – каза Рижия, – но хората все ме спираха и ме заговаряха.

Отец Анри ще води литургията днес. На площада сигурно е било пълно с народ.

Поату върти най-активно търговия в събота и неделя: красиви торти за обяд, плодови пити, бадемови сладкиши, виенския хляб, който приготвя единствено през уикенда и но специални поводи. Енориашите обикновено отиват най-напред в църквата, после – в пекарната. В крайна сметка и духът се нуждае от храна. Само Божието слово не стига, има нужда и от сладкиши.

– Някакви новини от Рейно? – попитах.

– Не. Само дето този новият свещеник, отец Анри, адски държеше да говори с мен. Обясни ми колко уважавал начина па живот, който съм избрал аз и цялата пътуваща общност, и искал да разбере кога ще си тръгваме.

Засмях се.

– Значи в това отношение няма промяна.

– Рейно поне беше откровен.

– А според теб отец Анри не е?

Той сви рамене.

– Мисля, че има прекалено много зъби.

Анук изяде закуската си на три хапки и хукна да търси Жано. Сега, след като Жан-Лу вече се бе свързал с нея, другият ѝ приятел отново получава предимство, а цветовете и са ясни, зелени и чисти като невинната млада любов.

Розет душеше около началото на една от тесните пресечки към пътя. Попитах я какво вижда там, долу.

Мая, каза ми тя със знаци. Лиско.

– О, значи и ти го виждаш?

Не. Той живее в дупка.

– В бърлога ли?

Не. Иска да излезе оттам.

– А, разбирам.

Подобно на Бам и на Чехълчо Лиско вече се е сдобил с многобройни интересни подробности. Бам е пакостлив, което отразява непостоянната природа на Розет. Чехълчо е дружелюбен спътник. А Лиско, изглежда, е въплъщение на бунтовния дух на Мая – може би тя вече проявява любопитство към правилата и ограниченията край себе си. Освен това е избрала лисиче, а то най-много прилича на куче.

Погледнах към булевард "Де Маро". Мая беше там, бликаща от енергия със своите сандали Дисни и тениска с Аладин. Махна ми и се изгуби в тесния проход. Само че на около триста метра зад нея по булеварда се задаваше стегната и целеустремена групичка хора, които отдалеч приличаха на шахматни фигури – три черни пешки и стар бял цар. Идваха към пристана.

Царят беше Мохамед Махджуби. Познах бялата му брада, едрото му тяло, бавната му и достопочтена походка, бялата джелаба, която винаги носи. Пешките бяха жени, всичките с никаб – от толкова далеч трудно можех да позная кои са. Дали и Инес беше сред тях? Над групата беше надвиснало напрежение като магнит над метални стружки. По целия булевард се отваряха врати, тракаха капаци, хората излизаха да ги наблюдават.