Читать «Праскови за кюрето» онлайн - страница 168

Минах покрай къщата на семейство Ал-Джерба. Капаците бяха наполовина отворени и видях как хората вечерят – всички се смееха и си говореха, – а котаракът спеше на прозореца. Явно имаше три къщи. Държиш ли котката вътре, тя ще гледа да избяга. Държиш ли я навън, умира да влезе. Хората не са много по-различни. Поне желанието на Мая се беше сбъднало. Само да можеше и всичко останало да е толкова просто.

Минах и покрай къщата на Махджуби, но капаците ѝ бяха затворени. Нямаше никакъв признак на живот. Дано Алиса и семейството ѝ да бяха намерили общ език. В края на булеварда сянката на минарето падаше напряко на пресечката от входа на спортната зала на Саид – а в пресечката видях жена в черно, която носеше нещо като картонена кутия. Спрях в сенките. Жената не ме забеляза. Движеше се бързо и потайно, отвори вратата на залата, влезе вътре...

Коя ли беше, запитах се. Всички вечеряха. И какво търси една мюсюлманка в спортна зала само за мъже?

От другата страна на спортната зала имаше тесен проход. Скрита от погледите, изчаках там жената да излезе. Тя се върна след по-малко от пет минути, но без картонената кутия. Беше забулена от глава до пети, но веднага познах Захра ал-Джерба. Излязох в пресечката.

– Захра.

Цветовете ѝ я издаваха. Усетих тревогата ѝ зад воала. Гласът ѝ обаче прозвуча спокойно:

– О, ти ли си, Виан? Тъкмо оставих някои от нещата на стария Махджуби.

– В спортната зала?

Тя сви рамене.

– Не исках да се натрапвам. Освен това...

– Не си искала да се видиш с Карим.

– Защо го казваш? – сепна се тя.

– Заради нещо, което спомена баба ти – усмихнах се. –Той е много красив, нали?

– Да, красив е. И опасен. Не се тревожи, мен той не ме впечатлява.

Сухият ѝ тон ме учуди. След признанието на Алиса и собствената ми първа среща с него си бях създала определена представа за Карим. Жените и мъжете от всяка възраст, от Оми до Алиса, бяха убедени, че той изневерява на новата си съпруга, но всички те обвиняваха Инес, а не самия Карим – въпреки това Захра ми се стори почти развеселена от мисълта, че и тя се е поддала на обаянието му.

– Извинявай, но трябва да вървя – рече тя. – Другите ще се чудят къде съм.

Проследих я с поглед как се отдалечава забързано по булевард "Де Маро". Вярвах на онова, което ми беше казала за Карим, но останалото все още ме озадачаваше. Защо ще носи вещите на стария Махджуби в спортната зала посред нощ? И защо няма доверие на Карим, при положение че всички останали го боготворят?

Тръгнах към вратата на спортната зала. Както винаги, неоновата табела светеше. Вътре беше тихо. Бутнах вратата. Оказа се отключена. Усетих мириса на хлор, а отдолу влажна и блатиста миризма: старите сгради се наводняват лесно, а в момента река Тан беше придошла. С изключение на това не забелязах нищо необичайно – само силуетите на спортните уреди и конете в устремен скок, очертани неоново в мрака.

– Ехо? – провикнах се. Никакъв отговор.

Затворих вратата и се върнах на булеварда. През тесния проход към дъсчената пътека виждах светлини и чувах гласове и музика. Речните цигани празнуваха. Тръгнах по булеварда към пристана и между дърветата видях огньовете и сенките на хората, които щъкаха. Има нещо в огъня на открито, което от край време ме привлича. Затова почти неусетно се запътих към пристана и светлините, натам, където на брега на реката имаше някой, който печеше картофи над огън в метален варел. Други двама го наблюдаваха от палубата на лодка, а трети подскачаше маймунски и крещеше: Бам! Бам! Бадда–бам!