Читать «Праскови за кюрето» онлайн - страница 167

Всичко се завръща, твърдеше Арманд. Реката накрая връща всичко. Скъпата Арманд. Само да можеше. Само да можеше да бъде с мен сега. Ако можех да ти кажа... тайните, които знам...

Всеки се доверява някому. Голяма част от привлекателността на Католическата църква несъмнено се крие в изповедта и в обещанието за изкупление. Рейно приемаше изповеди всеки ден, без изключение. Сега отец Анри има това задължение, но изповедта се приема веднъж седмично и е предвидена така, че да съвпада със службите. Някои от възрастните хора тъгуват за Рейно. Хора като Анриет Муасон и Шарл Леви, които иначе почти не си говорят. За тях той е повече от свещеник, той е приятел и довереник. Старият Махджуби е същото нещо за хората от Ле Маро, а вероятно по своему аз бях нещо подобно, докато въртях магазина за шоколад. Но към кого да се обърнем ние, когато имаме нужда да се изповядаме? Кой ще изслуша мен?

Шоколадът ми изстина. Излях го в храстите. Нощният въздух също стана хладен. Изправих се и се наканих да се прибирам. И тогава забелязах нещо на дървото на Арманд. Явно го бяхме пропуснали миналата седмица, когато обрахме последните плодове – една-единствена съвършена праскова, току-що узряла, като по чудо непокътната. Откъснах я. Уханието ѝ беше слабо, но се съживи от топлината на дланите ми. Разтворих прасковата и я опитах. Прасковите от края на лятото често са безвкусни и воднисти, но тази все още беше хубава – сладка и леко мускусна от дъжда.

Арманд имаше право – срамота е да допуснеш хубавите плодове да се съсипят. Трябва да заровя костилката до гроба на Арманд, това би ѝ харесало. Има колкото искаш място до гробищния зид, а през лятото децата ще се катерят да крадат праскови. И това щеше да ѝ хареса. Сигурна съм. Пъхнах костилката в джоба си. Отсреща в Ле Маро речните лодки продължаваха да пристигат, шарените фенери на носовете им оставяха огнени дири по водата. Защо бяха толкова много? И защо идваха днес? Дали Инес беше сред тях?

Струваше ми се малко вероятно. Но все пак...

Познавам общността на пътуващите. Ако някой намери Инес, това ще са речните плъхове, те ще я надушат. А що се отнася до Рейно, където и да се намира, несъмнено мисълта, че речните хора нахлуват в Ланскене су Тан, ще бъде предостатъчна, за да го измъкне от скривалището му. Може и да не беше същият Рейно, който се опита да съсипе магазина ми за шоколад преди осем години, но недоверието му към чужденците си остава. Ще се върне още щом научи новината. Накрая всичко се завръща.

Погледнах часовника си. Минаваше девет. Време беше Розет да си ляга. Знаех къде бяха отишли с Анук – на дъсчената пътека до Тан, сигурно за да потърсят свои приятели. Реших да отида да ги намеря – само на десет минути пеш от къщата е – и се отправих към Ле Маро, където светлините за Рамазан по булеварда бяха получили отражение в светлините по реката.