Читать «Праскови за кюрето» онлайн - страница 160
Джоан Харис
– Къде е сестра ми?
Опитах да му обясня, че не знам, но Карим беше прекалено ядосан, за да ме слуша.
– Какво си ѝ казал? Какво си казал? Какво правеше онази сутрин?
– Нищо не знам — уверих го. – Не знам къде е сестра ти.
– Не ме лъжи. Знам, че си я шпионирал. – Гласът му беше станал остър като бръснач. – Какво видя на реката? Какви лъжи ти е наговорила Алиса?
– Моля те. – Боже, колко мразя тази фраза! – Станала е ужасна грешка. Пусни ме и ще направя всичко по силите си да ти помогна. Само ме пусни.
Той ме погледна.
– Сигурно вече си гладен и жаден.
– Да. моля те, пусни ме. Пусни ме и ще изясним всичко. Ако Инес е изчезнала...
– Какво си видял?
– Вече ти казах. Нищо не съм видял. Защо?
Той изсумтя безсилно.
– Ха! Откакто пристигна сестра ми, ти не я оставяш на мира. Шпионираш я от църквата, задаваш въпроси, преструваш се, че помагаш. Какво ти е казала? Какво знаеш?
– Нищичко. Доколкото ми е известно, сестра ти ме мрази колкото ме мразиш и ти.
Личеше си, че той не ми вярва. Защо? От какво толкова се страхува? Какви тайни крият? Помня какво ми каза Соня.
– Тя не ти е сестра, нали? – попитах.
Пауза.
– Кой ти го каза?
– Досетих се.
Още една пауза, по-дълга. После Карим явно взе решение.
Угаси фенерчето и аз се взрях в лицето му с присвити очи.
– Ще ти дам още един шанс – рече той с различен тон, по-спокоен. – Следващия път ще доведа приятели. Приятелите, с които се срещна в събота вечерта до къщата си в селото. Тогава друга песен ще запееш. Ще ми кажеш всичко. Иначе – гласът на Карим стана още по-студен и сдържан – ще направим така, че да прилича на нещастен случай. Все едно си се удавил. А белезите по тялото ти ще изглеждат като причинени от реката. Никой няма да разбере. Никой няма да се поинтересува. Не си най-популярният човек в селото. Никой няма да те потърси.
След това отново затвори вратата и ме заряза в тъмното.
Разбира се, опитваше се да ме уплаши. Съзнавам го, отче. Не се страхувам. Карим не е убиец. Може и да е отговорен за съботното нападение над мен, но това не е убийство. И все пак...
Това поне е вярно, отче. Ако изчезна завинаги, дали наистина ще липсвам на някого?
Около час по-късно вратата на мазето отново се отвори. Скокнах на крака и очаквах да видя Карим и приятелчетата му. Вместо това на тесния вход се появи забулена в черно жена.
– Ако опиташ да излезеш, ще се разпищя. – Гласът ѝ ми беше познат. Но толкова малко от тези жени изобщо продумват (освен ако не разговарят помежду си, разбира се), че не очаквах да я позная. Беше млада обаче, това си личеше. Говореше френски почти без акцент.
Погледнах я неприветливо.
– Какво искате?
Носеше картонена кутия.
– Донесох храна и вода. Ще оставя кутията горе на стълбите. Ако скриете кутията, Карим и другите няма да разберат, че съм идвала.