Читать «Праскови за кюрето» онлайн - страница 159

Помъчих се да придам форма на уханната пара, да я вчеша с пръсти. Нейният мирис на късно лято беше сладко носталгичен и бистър. Отново видях картите на майка си, представих си ги. Кралицата чаши, Рицарят чаши, Любовниците и Кулата...

Кулата. Ударена от мълния и порутена, изглежда твърде крехка, та изобщо да е била някаква твърдина. Тънък като парче стъкло връх, декоративен, без прозорци. Кой – или какво – е Кулата?

Тук имаме две кули. Едната е камбанарията на "Сен Жером" – варосаният дундест правоъгълник с късичкия му шпил. Втората е минарето, вече неизползваният комин, увенчан със сребрист полумесец. Коя е Кулата от картите? Църковната камбанария или минарето? Коя е ударената от мълния? Коя ще остане и кое ще се срути?

За трети път се помъчих да разчета парата. Уханието на мента се засили. И отново видях как Франсис Рейно крачи по брега на реката, потънал в размисъл, с раница в ръка и приведен срещу дъжда. В краката му имаше нещо – скорпион, черен и отровен. Той го вдигна. И аз си помислих: ако Инес е скорпионът, възможно ли е Рейно да е биволът? И ако е така, вече прекалено ли съм закъсняла, за да спася и двамата от удавяне?

Захра ме наблюдаваше внимателно.

– Какво правиш?

– Опитвам се да разбера – отговорих. – Приятелката ти е изчезнала. Моят приятел също. Ако знаеш нещо, което може да помогне...

– Не знам – отговори Захра. – Това е война. Съжалявам, че и ти се оказа въвлечена.

– Каква война? – погледнах я.

Тя сви рамене и отново върза воала пред лицето си. Зад него цветовете ѝ подскачаха и танцуваха.

– Война, която ние никога не можем да спечелим, война между мъже и жени, стари и млади, любов и омраза, Изток и Запад, толерантност и традиция. Никой не я иска всъщност, но война има. И никой не е виновен. Ще ми се нещата да стояха другояче. – Тя ми подаде сребърна лъжичка. – Вземи това. Аз ще донеса чашите.

– Захра. Почакай. Ако знаеш нещо...

Тя поклати глава.

– Трябва да се връщам. Съжалявам за приятеля ти.

Десета глава

Четвъртък, 26 август

През нощта валя два пъти. Първия път чух дъжда в уличката над килията ми и ми се прииска да си бях оставил малко питейна вода в шишето в раницата си. Втория път от счупената тръба отново закапа вода, по което отсъдих, че реката пак е придошла. Въпреки това успях да дремна малко, загърнат в палтото си. Краката ми бяха мокри и студени. Душа давах за топла вана.

Часовникът ми беше спрял. Може би влагата беше повредила батерията. Но мисля, че доста точно успявах да отмервам времето с помощта на призивите на мюезина, уредите горе и далечния звън на камбаната на "Сен Жером". Затова бях почти сигурен, че между десет и единайсет часа вратата на мазето се отключи и влезе Карим Бенчарки, сам. С него нахлу и силен мирис на киф. Изглеждаше гневен и превъзбуден.

Освети очите ми с фенерче и попита: