Читать «Праскови за кюрето» онлайн - страница 158

Мохамед Махджуби хапна малко, но прие поднесеното му от Мая парче сладкиш.

– Трябва да изядеш едно, джиддо. Двете с Розет помагахме да ги изпечем.

Той се усмихна.

– Разбира се, как не? Особено щом са вълшебни.

Оми нямаше никакви колебания. Липсата на зъби не я безпокоеше, тя просто оставяше шоколада да се разтопи.

– Това е по-вкусно от фурмите – оповести старицата. – Дайте ми още едно парче.

Разбира се, няма никакво вълшебство. Но храната, приготвена с любов, има специални свойства. Всички хвалеха трюфелите и не след дълго сладкишът също свърши.

Мохамед вече изглеждаше изморен и съобщи, че отива да си легне.

– Лека нощ. Денят беше дълъг. А утре ни чака още един – погледна той многозначително Алиса.

– Но още е рано – възрази Мая. – А ти обеща да поиграем на дама...

– Почти полунощ е – заяви Оми. – А и вълшебството може само толкова. Старите хора лесно се изморяват.

– Ти не си изморена – не се предаде Мая.

– Аз съм непобедима.

Мая се позамисли над думите ѝ.

– Трябва ни котаракът – каза тя накрая. – Хази отново ще направи дядо щастлив. Ще помоля моя джин да се погрижи.

– Помоли го – усмихна се Ясмина.

Докато Ясмина слагаше Мая да си легне, Захра отиде да приготви ментов чай и аз се вмъкнах при нея в кухнята и оставих другите да си говорят в съседната стая. Тя свали никаба си, докато правеше чая, и аз забелязах притесненото ѝ изражение.

– Още се тревожиш за Инес.

– Явно съм единствената – сви рамене тя.

– Мислиш ли, че ѝ се е случило нещо?

Отново сви рамене.

– Кой знае? Може би просто ѝ е омръзнало всички да клюкарстват.

– Вярваш ли, че тя е първата съпруга на Карим?

– Знам, че не е – поклати глава Захра.

– А вярваш ли, че му е сестра? – попитах.

Тя ме погледна.

– Знам коя е, но нищо не мога да кажа.

Чаят беше силен и ароматен. Захра го прави с прясна мента, две щедри шепи, които попарва в украсена сребърна кана, толкова голяма, че можеш да я вдигнеш само с две ръце. От оформения като розова пъпка чучур се издигаше пара като дух от анимационно филмче.

Това ме накара да се замисля за джина на Мая. Дали Мая виждаше своето животно приятел, както Анук и Розет виждаха техните? Трябва да призная, че съм малко изненадана, задето все още не съм го зърнала. Представите на децата са много силни, а аз от край време съм чувствителна. Но сега, в парата, долових следи от още нещо – нещо като скреж по замръзнал прозорец. Приближих се мъничко. Уханието на мента обгърна и двете ни.

– Моля те, Захра, искам да помогна – казах и съвсем деликатно се пресегнах – не с ръце, а с мислите си. С този номер понякога постигам прозрения, но в повечето случаи ми носи само нюанси и отражения.

Кошница червени ягоди, два жълти чехъла, гривна от черни нефритени мъниста, женско лице в огледало. Чие е това лице? Виждала ли съм го преди? Или е лицето на Жената в черно? Ако е така, тя е още по-красива, отколкото се говори. И е млада, невероятно млада, притежава неосъзнатата арогантност на младостта, има вид на човек, който не вярва, че ще остарее, ще умре или ще се откаже от илюзиите си. Анук изглежда така. Някога аз също.