Читать «Праскови за кюрето» онлайн - страница 162

– Той е отец Анри Льометър – каза Шарл.

– Знам – заяви Анриет.

Шарл въздъхна.

– Обърква се. По-добре да я заведа у дома. – Той се обърна към Анриет и се усмихна. – Хайде, мадам Муасон, елате да ви изпратя до къщи. Тати ви чака.

Жозефин също нямаше новини. Отбих се в кафенето, където заварих Пол-Мари, блед и небръснат, с едновременно съкрушен и интригуващо победоносен вид.

– О, ура, идва кавалерията. Идваш да оправиш света ли? Да излекуваш болните и сакатите? О, почакай... – ухили се той мрачно. – Сигурно специалните ти способности нещо не действат днес, понеже доколкото виждам, още си живеем в лайнян свят.

– Никога не съм твърдяла, че имам способности...

Той се изсмя озъбено.

– Значи има неща, които не можеш? Защото ако се вярва на кучката, за която се ожених, ти можеш да ходиш по водата. А онова нейно копеленце...

– Пилу.

– Според него пък ти си кръстоска между Мери Попинс и феята на зъбчетата. Вълшебни шоколади, невидими любимци, ти знаеш всякакви номера, нали? Какво следва? Лекарство за СПИН? Бих се задоволил с два здрави крака... А, да, може и една свирка...

– Пилу е момче с въображение – казах. – Мисля, че с Мая и Розет са си играли на нещо.

Пол-Мари се намръщи.

– Така ли му викаш? С въображение? По цял ден се мотае край реката с две лигави момиченца. За теб това може и да е въображение, но аз мисля, че той трябва да си намери свестни приятели, истински френски момчета, а не онази измет от Ле Маро...

Не лапнах въдицата. Пол Муска е от хората, които обичат да провокират реакция.

– Къде е Жозефин? – попитах.

Той сви рамене.

– Сутринта взе колата. Мисля, че е отишла да търси лодката. Е, дано има късмет. Говори се, че са я откраднали циганите или пък са били магриби. Не разбирам на нея какво ѝ пука, а ти? Изобщо не използва лодката – не и откакто онзи нейният рижко си замина.

Онзи нейният рижко. Искаше ми се да му обясня колко греши, но не можех да издам тайната на Жозефин. Вместо това рекох:

– Кажи ѝ, че съм идвала.

Той отново се засмя подигравателно.

– Ако си мислиш, че имам време да се мотая и да ви предавам съобщенийцата...

– Кажи ѝ, че утре пак ще дойда.

– Ще те чакам – отговори Пол-Мари.

Дванайсета глава

 

Петък, 27 август

Когато се върнах в къщата на Арманд, Алиса ме чакаше. Беше облечена с черната си абая и косата ѝ беше покрита с кърпа – беше толкова различна от момичето, което опознах, че едва не я сбърках с някоя друга.

– Исках да ти благодаря, преди да си тръгна – каза тя.

– Значи се прибираш у дома, така ли?

Тя кимна.

– Джиддо знае какво съм направила. Твърди, че не аз съм извършила зина. Освен това казва, че Карим не е този, за когото се представя. Баща ми е добър човек, но лесно се ласкае, така смята дядо. А майка ми цени външността. – Тя се усмихна печално. – Дядо може и да е стар, но много добре преценява хората.

– Ще каже ли на родителите ти какво се е случило?

Тя поклати глава.

–А ти?

– Според дядо това само ще навреди. Случилото се не може да се промени. Можем само да се молим на Аллах да ни прости и да се опитаме да продължим напред с живота си.