Читать «Праскови за кюрето» онлайн - страница 143

– Имаш Пилу – напомних ѝ.

– Да, Пилу – усмихна се Жозефин. – През цялото време го лъжа, защото не мога да понеса истината. Както излъгах и теб, Виан, понеже исках да си мислиш, че съм постигнала нещо по-добро в живота си...

Понечих да кажа нещо, но тя ме спря.

– Моля те, Виан, нека да продължа. Исках да се гордееш с мен. Исках Рижия да се гордее с мен. Мечтаех, че съм волен дух като вас, че отивам където си поискам. Никакви обвързаности, никакво семейство. Пол замина. Ти вече беше напуснала Ланскене и аз също планирах да се махна. И тогава установих, че съм бременна. – Тя млъкна, лицето ѝ стана сериозно: донякъде нежно, донякъде печално. – Отначало не можех да повярвам. Мислех, че не мога да имам деца. Толкова дълго се опитвахме с Пол, а после веднага щом той замина... – сви рамене тя. – Не можеше да се случи в по-неподходящ момент. Бях напълно готова за пътуването, обаче Рижия ме убеди да остана поне до раждането на детето. А после, когато го видях...

– Обикнала си го.

Тя се усмихна.

– Точно така, обикнах го. А когато Пилу порасна достатъчно, за да задава въпроси, му казах, че баща му е пират, моряк, войник, авантюрист... само не Пол Муска, страхливец, който бие жена си, а щом тя му се опълчи, си плюе на петите.

– Пол-Мари ли? – вперих поглед в нея. – Той ли е бащата на Пилу? Но аз мислех, че ти и Рижия...

– Това никога не се е случвало – поклати глава тя. – Би могло, ако нещата стояха различно. Но с него бяхме само приятели. Мисля, че той дори тогава ти принадлежеше. Но когато Пол-Мари се върна и разбра, че Рижия живее тук и че съм бременна...

– Ти го остави да си мисли, че детето не е негово, така ли? – попитах.

– Не можех да го търпя – поклати глава тя. – Никога нямаше да ме напусне, ако знаеше, не и Пол-Мари. Бях бременна в осмия месец, когато той се върна, и... о, Виан, беше толкова грозно!

– Представям си.

Наистина си представях: Пол-Мари с пламнало от ярост лице, Рижия, който се опитва да я защити, и Жозефин, вкопчила се в единствената сламка, която можеше да ѝ осигури някаква защита. Пол е бил пиян и агресивен, настоявал е за онова, което му се полага по право, както обичаше да се изразява – своя дял от приходите от кафенето, малкото вещи, които е оставил. Направил си е прибързаното заключение, че Рижия е бащата на бебето, а Жозефин го е допуснала, вместо да му разкрие истината.

– Какво се случи после?

– Обичайното. Той потроши бара, обсипа ме с обиди и отпраши на мотора си. По-късно дойдоха полицаите и ми съобщиха, че е претърпял катастрофа.

Откарали Пол в болницата. Жозефин била най-близката му роднина. Когато научила, че той повече няма да може да ходи, му позволила да се прибере у дома. Какво друго ѝ оставало? Отчасти вината била нейна. Лъжата ѝ предизвикала поредицата от събития, довели до това, и макар че не смятала никога да му каже истината, не можела да бяга от отговорност. Той нямал работа, нямал спестявания. Дала му стая в "Кафе де Маро" и постоянна сметка на бара. Част от нея се надявала краката му да се оправят, но това така и не станало. Обвинявала себе си. И ето ги сега, осем години по-късно, приковани един до друг по силата на обстоятелствата и разделени от лъжа, която с всеки изминал ден се разраства все повече. Горкият Пол-Мари. Горката Жозефин.