Читать «Праскови за кюрето» онлайн - страница 145

Отново се замислих за Рейно. Възможно ли бе някой да го е подплашил със заплахи за още насилие? Не ми се вярваше да успеят с кюрето. Той беше упорит като самата мен. И непоклатим като канара, вятърът не го поместваше.

Но къде беше тогава? Все някой трябваше да знае. Все някой трябваше да го е видял да заминава. Ако не тук, поне в Ле Маро, откъдето минава пътят за магистралата. Замислих се за видението си в парата, докато приготвях бонбоните: Рейно сам и с раница през рамо върви по брега на реката.

За минали или за предстоящи събития беше видението ми? И къде е свещеникът сега? Спи в някоя канавка? Пребит е до смърт в някоя пряка? Никога не съм предполагала, че ще се тревожа какво се случва с Франсис Рейно, но изправена пред тези възможности, се оказа, че наистина съм загрижена. И то много.

– Ще го намерим – уверих колкото себе си, толкова и Жозефин, която ме слушаше. – Ще го намерим и ще го върнем у дома. Където и да е отишъл. Обещавам ти.

Тя се усмихна с печалната си и обнадеждена усмивка.

– Когато говориш така, се чувствам почти сигурна, че всичко е възможно.

– Така е – уверих я, – а сега ела с мен.

Прекосихме моста към Ле Маро.

Четвърта глава

 

Четвъртък, 26 август

Взрях се в блестящите кафяви очи, които надничаха през решетката към мен. Дали ме виждаше – може би не ясно, така допусках, като светло петно, като вдигната ръка между накъсаните сенки. Отначало ми се искаше да извикам за помощ, но момиченцето беше съвсем малко и сигурно щеше да побегне, ако го стресна.

– Мая, не се страхувай – казах възможно най-благо.

Тя коленичи, за да надникне през решетката. Виждах коленете ѝ върху грапавия камък и чорапите над розовите гумени ботуши.

– Ти джин ли си? – попита Мая. – Джиновете живеят в дупки.

– Не, Мая, не съм.

– Тогава какво търсиш там, долу? Нещо лошо ли си направил? Моят джиддо казва, че когато човек направи нещо лошо, полицията го праща в затвора.

– Не, не съм направил нищо лошо. Някой ме заключи тук.

Очите ѝ станаха още по-кръгли.

– Ти си джин! Знаеш името ми и всичко...

Постарах се гласът ми да прозвучи убедително и кротко.

– Моля те, Мая, чуй ме. Не съм джин и не съм направил нищо лошо. Обаче съм затворник. Нуждая се от помощта ти.

Тя направи гримаса.

– Точно така ще каже един джин. Те винаги лъжат.

– Моля те, не лъжа. – Долових напрегнатата нотка в гласа си и се постарах да смекча тона. – Моля те, Мая, помогни ми. Искаш ли да ми помогнеш?

Мая кимна неуверено.

– Добре – поех си дълбоко въздух. Трябваше внимателно да обмисля всичко. Разбира се, можех да я помоля да повика някой от родителите си, но все още нямах представа кой е отговорен за затварянето ми и мисълта, че може да се наложи да се обяснявам пред група магриби, убедени, че съм запалил училището им, ми се струваше най-малкото плашеща. Обаче в Ле Маро все пак имаше човек, способен да ми помогне, но трябваше някак да се добера до тази личност.

– Познаваш ли Виан Роше? – пресегнах се към Мая с гласа си.

Тя кимна и рече: